Нищо в ранното детство на Наполеон не предполага бъ­дещото му величие

Два века след смъртта на Наполеон Бонапарт военните му успехи остават недостижими – той губи само 7 от 60 сражения, а Наполеоновият кодекс стои в основата на европейското гражданско право. Императорът се превръща във въплъщение на духа на Просвещението, който окончателно извежда Европа от феодализма и я поставя на пътя към модерността. Той е човекът, който побира в себе си стремежа на оно­ва време за обновление, отхвърляне на вековните стереотипи и пре­устрояване на държавите и обществата по нов модел, който след време ще донесе обществената и политическа справедливост, за която пишат Томас Хобс, Джон Лок, Шарл Монтескьо и Жан-Жак Русо.

От  детските му години в Корсика, през Революцията, Италианската кампания и Египет, бляскавите триумфи при Аустерлиц и Йена-Ауерщед, до катастрофите при Лайпциг и Ватерло – „Наполеон“ на Александър Стоянов  изгражда един пъстър гоблен от събития и факти, оформящи облика на Европа на Просвещението. В текста не са пропуснати и ключовите фигури, оказали влияние върху живота и кариерата на Наполеон – отношенията му с приятели, семейство, врагове, любовници и предатели.

Базирайки своя труд на стотици мемоари, статии и биографии, Александър Стоянов не просто изброява хронологично всички факти за пълководе­ца, политика, държавника, но и се опитва да съпостави всяко негово действие с делата и идеите на останалите държави в епохата на протоглобализацията. Епоха, в която целите и мечтите на европейците се смесват в една сложна шарка, изтъкана от цветове­те на амбицията, завистта, надеждата, храбростта, войнствеността и стремежа към въздигане и величие.

Биографията се появи на пазара дни преди премиерата на дългоочаквания филм на Ридли Скот – „Наполеон“.

Откъде тръгва всичко, ето част от отговора на изтъкнатия историк Александър Стоянов, който си поставя нелеката задача да разкаже безпристрастно и максимално обективно забележителната история на човека, извоювал си заслужено място сред най-великите пълководци и държавници в световната история: 

„През 1778 г. Карло Буонапарте заминава за Париж, за да заеме своето място като представител на корсиканската аристокрация в двора на крал Луи XVI. Заедно със себе си Карло взема и двамата си най-големи сина – Джузепе и Наполеон. Спо­ред вековната традиция първородният син трябва да се захване с воинския занаят, а вторият да стане духовник. Такава е съдбата на много прочути братя, да вземем за пример Кирил и по-големия му брат Методий. В случая със семейство Буонапарте обаче нещата стоят другояче. Духът на епохата подсказва, че традициите не са онова, което са били преди. Джузепе е твърде изтънчен, фин и несвикнал на житейските несгоди, за да бъде войник. В това няма нищо из­ненадващо – предишните две деца на Буонапарте умират при или скоро след раждането и Джузепе е отгледан с твърде голяма грижа и внимание, или както е обичайно да се казва като писано яйце. Не така стоят нещата с Наполеон. Дори и една малка част от ане­кдотите за него да са верни, момчето Наполеон е палаво и често се оказва въвлечено в разни перипетии, подобно на персонаж от Патиланско царство. Когато става време да се избира кариера, воинският занаят, с който поне едно от момчетата на Карло трябва да се захване в името на традициите и обществените порядки, е жребий, който е отреден за Наполеон.

Тримата Буонапарте отплават от Аячо в един мрачен 15 декември 1778 г. Отпътуването им е грижливо подготвено. Генерал Марбьоф е повече от доволен да уреди препоръчано писмо за Наполеон, с което той да бъде приет във военно училище, и също така да ходатайства за влизането на Джузепе в семинария. Доволен най-сетне да остане насаме с възлюбената си Летиция, губернаторът дори пише писмо до своя роднина – абатът на Отан, уреждайки Наполеон и Жозеф да учат в църковното училище няколко месеца, за да усвоят френския, преди да влязат в отредените им учебни заведения. Когато платната се скри­ват зад хоризонта, Летиция заминава за имението на Марбьоф, където ще прекара следващите пет месеца. Впоследствие цялото семейство Буонапарте ще прекарва летата в същото село, в което Марбьоф при­тежава голямо имение, в което се оттегля в горещата част на годината.

Четирите месеца в Отан се оказват достатъчни за Наполеон да усвои френския четимо, писмено и до някаква степен говоримо. Вече стана дума, че корсиканският му диалект остава негов нежелан спът­ник до края. Въпреки това при постъпването си във военното училище в Бриен край Троа, говорът му е толкова недодялан, че деветгодишно­то момче бързо се превръща в обект на подигравки и тормоз.

Ако в Отан Наполеон все пак живее заедно с по-големия си брат Джузепе и се вижда относително често с баща си, ситуацията се про­меня драстично през лятото на 1779 г. Училището Бриен е едно от два­надесетте, устроени по заповед на крал Луи XVI три години по-рано. Целта на тези военни училища е да възпита ново поколение военни, които да подхранят деморализираната и понесла немалко поражения френска армия. Седемгодишната война е оставила горчив вкус в устата на французите. Славната им армия, завещана от Луи XIV, но уповава­ща се и на същите стари доктрини, с които се воювало и в началото на XVIII век, е позорно разбивана от англичани, хановерци и прусаци между 1756 и 1763 г. Франция губи колониите си, международния си престиж и огромни суми от държавния бюджет, похарчени в една не­плодотворна и унизителна конфронтация с протестантските сили.

Идвайки на трона със заявка за кардинални реформи в държавата и обновление на Стария режим, Луи XVI съвсем логично отделя го­лямо внимание на военното дело. Това се дължи на две основни при­чини. От една страна, армията е главното средство на краля да налага волята си над своите поданици в онази епоха. На второ място, но не и по важност, военните училища са мястото, през което преминава голяма част от аристокрацията. Контролът над учебните заведения и техният хорариум е сигурно средство за владетеля да наложи влияние над Второто съсловие и неговите бъдещи представители.

Идеята на образователния процес в тези училища е двойна. От една страна, те трябва да възпитат кадетите си в дух на вярност, почит и жертвоготовност към краля и отечеството. Тук впрочем откриваме и първите стъпки към оформянето на национализма в неговия чист вид като държавна доктрина, прилагана в Европа век по-късно. На второ място, успоредно с патриотизма, военното обучение се фокусира вър­ху най-скорошните изяви на френската армия – победите във Войната за австрийското наследство и пораженията в Седемгодишната война. Целта тук е да се възпита дух на критичност към грешките и на жела­ние за реванш срещу враговете на Франция. Любопитен е стремежът на краля да отгледа поколение от критично мислещи генерали, които да се поучат от предишните грешки и да ги поправят. Именно този дух на просветен реваншизъм е ключов за оформянето на офицерския корпус по време на Революционните и Наполеоновите войни.

Попадайки в Бриен, Наполеон влиза в едно от по-малко престиж­ните от набора военни училища в страната. Въпреки това качеството на обучението е високо, а монасите францисканци, които отговарят за поддържане на институцията, налагат спартански дух на строгост, аскеза и недопускане на никакви фриволности. Кадетите спят на обик­новени сламеници, носят униформа през цялото време, а килиите им се заключват привечер и се отключват за началото на занятията су­трин. Пълничкото, добре гледано корсиканско момче скоро се пре­връща в жилав и слаб младеж, блед и дори с болнав вид, особено по оценка на майка му, която го посещава по средата на обучението му.

Времето в Бриенското военно училище е трудно за Наполеон, но колко точно? От една страна, той е обект на подигравки заради произ­хода и диалекта си. От друга страна, този статус на аутсайдер може да се дължи и на вродената му дистанцираност и интровертност. Самият Наполеон се разграничава от своите съученици, страни от тях и пред­почита да прекарва време в училищната библиотека, вместо да тренира или да играе с останалите в свободните часове. Естествено, този етап от живота му отново е съпътстван от различни анекдоти, които изкри­вяват картината на реалните му преживявания. Според един разказ Бо­напарт нарочно отхвърля своите съученици, за да преследва знанието за древните времена и пълководци. Според други разкази Наполеон се проявява като душата на компанията към края на обучението си и дори успява да мобилизира съучениците си за възстановки на исторически битки, разиграващи се в столовата на военното училище.

Фактите, зад които историците могат да застанат, са няколко. Именно в Бриен Наполеон развива своя талант в областта на матема­тиката. Още дванадесетгодишен той усвоява аритметика и геометрия, умее да смята наум многоцифрени числа и развива усет към калку­лациите. Позволено му е да завърши по-рано общия математически курс и да се посвети на по-сложна материя в края на учебния цикъл. В същото време Бонапарт изчита всичко възможно за древните битки, войни и пълководци, достъпно в библиотеката на Бриен. Животът на Александър и съдбата на Цезар са любимите му теми. Неслучайно собствената му биография, редактирана от Съмърсет де Шер започва с въведение, в което се анализират подвизите и кампаниите на древ­ните. Парадоксално за човек, който чете Полибий, Плутарх и Ариан, така и не развива дълбок интерес към познанията по латински. Други­ят чужд език, който изучава – немският, също не му се удава особено. Далеч по-добре се справя с географията и историята, а уменията му блясват в предмети като фортификационно дело, военна подготовка и теория. Следобедите са посветени на уроци по фехтовка, езда, танци и краснопис. Сам като мечка, затворен в своята стая сред своите най-добри приятели, книгите, Наполеон развива и любовта си към поезията, прозата и съвременната литература. По време на обучение­то си в Бриен изчита всички произведения на Русо и Волтер, които му попадат, както и поезия – френска и чуждестранна. Смята се, че едни от любимите му стихове се съдържат в сбирката от келтски умотворе­ния, събрани от шотландеца Джеймс Макферсън под заглавието Пое­мите на Ошен. По време на кампаниите си Наполеон носи копие от тези поеми, което е издадено в няколко тиража на френски по специ­ално поръчение на бъдещия император.

Бабата на Наполеон отбелязва в своите разкази пред дукеса Абрантес, че нищо в ранното детство на Наполеон не предполага бъ­дещото му величие. Може да се каже със сигурност, че времето, пре­карано в Бриен е периодът, в който Наполеон се изгражда наистина, вече не като провинциалния пакостник от малкия Аячо, а като млад французин, с ясно осъзнати ценности, идеали и приоритети“.