Непрежалимата Невена

Невена Коканова завинаги ще остане Примата на българското кино. Тя е сред най-забележителните актриси в продължение на четири десетилетия и половина. За времето от 1955 до 1999 година само в киното изиграва над 50 роли. И почти всички от тях са забележителни и запомнящи се.

А защо е толкова велика? Защото дори на върха на славата, тя не губи връзката си с реалността, остава все така естествена, земна и непринудена. Не се главозамайва от светлината на прожекторите и от непринудената любов на публиката. Независимо от постиженията и наградите си, не дели хората, а се държи с тях като равен с всички. Точно затова Невена Коканова е толкова велик човек, колкото и актриса. Нейната непринуденост е доказателство за аристократичната кръв и извисената й душа.

Никак не е случайно, че много кинокритици я наричат Първата дама на българското кино. Тя обаче играе и в театъра, снима се и в много телевизионни театри. Навсякъде успява да грабне публиката с топлината на своя поглед, с красивата си осанка, с неподправената си игра, с вродената си скромност.

Родена е в Дупница на 12 декември 1938 година. Пътят към киното за нея не е от леките. Младата кандидат-студентка е скъсана на изпита за влизане във ВИТИЗ. Но благодарение на ямболските театрали, които се оказват доста по-находчиви, младата 18-годишна девойка започва своята театрална кариера, без да има специално образование. За да се превърне години по-късно в истинска легенда. Макар и най-запомнящите й роли да са в киното, нейната страст е театърът, за който тя винаги е твърдяла, че е главното й поприще. Големият пробив на актрисата е в екранизацията на романа „Тютюн“ на Димитър Димов от 1962 година, режисиран от Николай Корабов. Отличаващата се както с неповторимия си талант, така и с ослепителна красота, Коканова е идеалната Ирина.

Но тя извоюва това признание не само с ролите си, но и като човек в живота. Друг незабравим неин образ е от класиката на родното кино – „Крадецът на праскови“, режисиран от Въло Радев, и излязъл на големия екран през 1964 година. Тя, Невена Коканова, е Лиза, той, Раде Маркович – Иво. Във филма тя е жена на български комендант, а той – сръбски военнопленник от Първата световна война. Една невъзможна любов между Лиза и Иво…Но Невена Коканова има възможната любов на поколения българи. И тя никога няма да бъде обвита в бурени, защото споменът за нея винаги се връща от екрана с филмите, в които е оставила своята прекрасна диря и на актриса, и на човек. А това е най-голямата награда за всеки.

Любимото й село Иглика

На десетина километра от Габрово е разположено китното селце Иглика. То дори не е селце, а една махала – махалата Чомаците – старото име на днешната Иглика. Името произлиза от турската дума „чомага“, което в речника за остарели думи е обяснено като „сопа, дебела тояга с топка на края“. От там – Чомаците. Обитателите на това каменно царство открай време са прочути в зидането на къщи и дувари, в реденето на плочи по покривите. Там времето тече в друго измерение. Преди почти 40 години от Иглика е омагьосана и Невена Коканова. Там е нейната къща. Влюбва се в селото, когато Иглика се превръща в снимачна площадка на филмите „Вечери в Антимовския хан“ (1988 г.) и „Вампир“. Често в каменното селце се събират приятели на актрисата, за да си спомнят за нея.

Малцина знаят, че Невена рисува много добре. Дори има илюстрации на една книга на Радой Ралин. Рисува ролите си. Местните хора много я обичат, защото тя се държи с тях като с равна. Зидала е дувари, пасяла е кози. Дори в един двор, на поляната, преди години – Невена представя прекрасния си моноспектакъл по стихове на обожаваната от нея поетеса Емили Дикинсън.

Всички говорят, спомнят си, вълнуват се… Актрисата прекарва последните 15 години от живота си в реставрираната от нея стогодишна къща. Там посреща гости, грижи се за любимите си животни и се наслаждава на магическата природа. Всичко е правила сама – да е красиво, да му е кеф на човек. Благодарение на Коканова в селото има вода – когато правят водопровода, не достигат 2 хиляди лева, за да се завърши. Актрисата обаче ги намира. Днес Иглика обаче е поредното забравено райско кътче на България.

Представяме ви някои интересни мисли на великата актриса:

Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми.

Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен.

Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява!

Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… От къде на къде? Това е моят си живот.

Разочарованието винаги идва от човека, към когото храня особено доверие.

Такава е структурата на моето съзнание. Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт.

Аз съм артистка, животът е моето хоби.