Нина Александрова
Иранският режисьор Мохамад Расулоф получи на 17 март в София специалната награда „ФИПРЕССИ Платиниум“ по случай 100-годишнината на Международната федерация на филмовите критици. Забранен и подложен на преследване в страната си, Расулоф и неговият филм „Семената на свещената смокиня“ бяха посрещнати топло и с много въпроси от публиката на СФФ. Филмът разказва историята на религиозно иранско семейство на фона на протестното движение „Жени, живот, свобода“. След завършването на филма, Мохамед Расулоф успява да избяга от родината си, а „Семената на свещената смокиня“ е избран за германското предложение за „Оскар“. Гостуването на режисьора в София е реализирано благодарение на партньорството между София Филм Фест и Гьоте-институт; представянето на филма е част от „Двигателят на истината” – най-новата рубрика в програмата на 29-ия СФФ в партньорство с Британски съвет, специална селекция от филми и дискусии, като основната тема е противодействието на дезинформацията и насърчаване на социалното сближаване в Централна и Източна Европа. Представяме тук част от разговора с публиката след първата прожекция на филма в програмата на СФФ.
Филмът ви няма как да бъде законно показан в Иран, но как изобщо е възможно да се заснеме там?
Това е осмият ми пълнометражен филм и нито един от тях не е показван в Иран. Аз съм един от няколкото ирански режисьори, които снимат нелегално. Когато през 2022 г. започна протестното движение „Жени, живот, свобода“, бях в затвора. Тъй като по това време затворите започнаха бързо да се препълват, аз и още няколко души бяхме освободени. Когато излязох на свобода, осъзнах, че е станало изключително трудно да се снимат филми. Всички бяха станали много чувствителни и внимателни. Вече навън, написах сценария и се срещнах с няколко приятели, които всъщност станаха ядрото на актьорския състав и екипа, и решихме да снимаме. Знаехме, че колкото по-малък е екипът, толкова по-безопасни ще бъдат стимките, защото ще изглеждаме така, сякаш снимаме студентски филм, а аз ще го режисирам дистанционно.
Как се финансира такъв филм?
Продадох един апартамент и един малък сценарий, за да го финансирам. Едва след като приключихме със снимките, можехме да обявим публично, че такъв филм съществува. Тогава вече успяхме да осигурим и средства от „crowdfunding“. Но искам да отбележа, че всички актьори и екипът не бяха там заради парите.
Дали в момента в Иран има някакъв риск за актьорите и екипа и как успяхте да изнесете филма контрабандно от страната?
След като приключихме снимките, операторите напуснаха Иран. В момента от целия екип само Сохейла Голестани, която играе майката, е в страната. Срещу нея има образувано дело. Обвинена е в нарушаване на обществения ред и пропаганда на моралния упадък. След монтажа разполагахме само със сцените, които щяха да влязат във филма, и успяхме да ги изнесем контрабандно от страната на малък хард диск в Германия.
Филмът ви не се разпространява и прожектира в Иран, Има ли обаче алтернативни начини да бъде гледан там?
Всичките ми филми са достъпни онлайн в Иран и хората ги гледат у дома. И това се отнася не само за моите филми, но и за всички чуждестранни филми. Всички те са забранени в Иран, но има черен пазар, където се разпространяват.
Как иранските режисьори обикновено заобикалят цензурата?
Преди 15 години проблемите ми започнаха с цензурата и малко по малко стигнах дотам, че имах проблеми със силите за сигурност. През тези 15 години винаги съм се опитвал да правя филми, които представят това, което искам да покажа. Когато бях по-малко известен, можех да правя много неща, например да снимам с фалшиви разрешения или да получа разрешение за един сценарий, а след това да снимам друг. Постепенно бяхме принудени да работим потайно, като гангстери, а понякога съм получавал дори съвети от наркотрафиканти. Това не е шега. Мога да ви уверя, че Ислямска република Иран не се страхува от наркотиците, а от културата. Така че всеки път, когато снимах филм, трябваше да измислям нов трик, докато не стигнахме до този последния – с наистина малък екип, а самият аз не бях на снимачната площадка. Гледах работата онлайн и говорех в ушите на двамата си асистенти на снимачната площадка. Другият шанс, който получих, дойде от сценария – разказвах историята на едно религиозно семейство. Когато снимахме на улицата, изглеждаше така, сякаш снимаме телевизионен филм за един от ислямските канали. Минувачите, като ни виджаха, казваха: „Не ви ли е срам, че снимате филм за религиозна телевизия“.
Последната половина на филма ви ми се стори доста тъжна, но в киното имаше и смях. Как си обяснявате това?
Тоталитарната система е тази, която ви подтиква да създавате абсурдно изкуство. Докато бях в затвора, се разболях и трябваше да прекарам известно време в болница, охраняван денонощно от един от трима надзиратели. Всеки от тях беше изтеглил моя филм от интернет, и аз бях принуден да го гледам с тях. Всички те накрая казваха: „О, какъв страхотен филм сте направили!“. Тоталитарните системи пораждат абсурдни ситуации.
