Нина Александрова
Световната си популярност Елена Феранте дължи на неаполитанската тетралогия, започнала с романа „Гениалната приятелка“ – проникновен епос за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през втората половина на миналия век. У нас италианската писателка, бранеща ревностно своята анонимност, е позната още от 2009 г., когато излезе романът й „Дни на самота“. Заедно с „Тягостна любов“ и „Непознатата дъщеря“ трите книги оформят своеобразна поредица от трилъри на съзнанието, в които семейните взаимоотношения са издълбани реалистично и дистанцирано, със сурова страст.
Феранте обаче остава мистерия. Вероятно родена в Неапол през 1943 г., тя общува с читателите си само чрез своите издатели, които се боят, че ако разкрият самоличността й, тя ще престане да пише. Автор е на 9 романа, една автобиографична книга и детска книга с илюстрации.
„Гениалната приятелка“ е номиниран за международната дъблинска литературна награда, а за по-малко от две години са продадени 5,5 милиона екземпляра. През 2016 г., когато излиза „Новото фамилно име“, втората книга от неаполитанската тетралогия, сп. „Тайм“ включва авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. А „Историята на изгубеното дете“, четвъртият роман от поредицата, е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за Ман Букър Интернешънъл.
Няколко от книгите на Феранте са филмирани. По неаполитанската тетралогия беше създаден телевизионен сериал с главен сценарист писателят Франческо Пиколо. През май 2020 г. Netflix обяви, че се работи по нова филмова поредица, вдъхновена от последния засега роман на Елена Феранте – „Измамният живот на възрастните“.
Книгата на Феранте с есета „Между полетата на страницата“ намери място в няколко класации за най-търсени заглавия отвъд океана още с излизането си. Според The Oprah Magazine изданието съдържа решителни и прями есета, отличаващи авторката като „оракул сред писателите“. В тях тя предлага рядък поглед върху изворите на своята литературна енергия, пише за литературните влияния, за своите битки и за формирането си като читател и писател.
Книгата съдържа три лекции, три „майсторски класа“ за широка публика, продължаващи традицията на eмблематичните Lectiones Magistrales на изтъкнати литератори, чието начало е положено от Умберто Еко в Болонския университет през първите години на XXI век, и едно есе за конференцията на италианисти, посветена на Данте и други класици. Тези мъдри и кипящи от енергия текстове показват какво означава да си жена, която се е посветила на четене и писане.
„Като цяло вярвам, че усещането, което изпитвам при писането – също и всички затруднения, които си навличам с него, – има нещо общо с удовлетворението, че успявам да се вместя хубаво между полетата, и едновременно с чувството за загуба, за разхищение от това, че съм успяла“, споделя Феранте.
От неудържимото, „конвулсивно“ писане, което не признава полетата на страниците, граници и червени линии, през изворите на вдъхновение, пресъздаването на „живия живот“, „лошия език“, исторически чужд на истините на жените, до „сладостния нов стил“ на Данте, продиктуван от Любов, и поетическия образ на Беатриче, роден от ребро Дантево, Елена черпи щедро от богатия си опит на читателка и романистка и от творчеството на световни писатели и поети. За да ни поднесе оригинални и ерудирани тълкувания на теми, обединени от преклонението пред дара на словото и дарбата за художествено слово. И неусетно да въвлече слушателите и читателите в магията на приключението „литературно писане“:
„Да пишеш, предполага да се настаниш във всичко това, което вече е написано – голямата литература и комерсиалната, ако трябва, сериозния роман и забавните четива, – и да си създадеш в границите на собствената вихрена, препълнена индивидуалност на свой ред нещо свое. Да пишеш, означава да овладееш всичко, което вече е било написано, и да се научиш полека-лека да харчиш това огромно богатство“, пише Феранте.
