Мая Плисецкая, която превърна характера си в съдба

Мая Плисецкая, родена на 20 ноември 1925 година, се смята за най-легендарната балерина на 20 век. Тя е символ на руското балетно изкуство, многогодишна прима на Болшой театър, ненадмината с изпълнението на „Умиращия лебед“ на Камий Сен-Санс, уникална с изяществото и пластичността на танцовите движения на ръцете.

Родена е в известното еврейско семейство на Михаил Плисецкий и Ракел Месерер. Майка й е актрисата от нямото кино Ра Месерер. Баща й, икономист по образование, работи във висшите органи на властта на съветска Русия, занимава се с производството на първите съветски филми. Мая расте в семейство, свързано с балетното изкуство – прочутият балетмайстор и балетен педагог Асаф Месерер е нейният вуйчо, а нейната леля по майчина линия, Суламиф Месерер, е балерина и прима на Болшой театър. Братята й Александър Плисецкий (1931 – 1985) и Азарий Плисецкий също стават известни балетмайстори.

Мая постъпва с хореографското училище в Москва. На 11 години за първи път излиза на сцената на Болшой театър и изпълнява партията на малката фея в балета „Спящата красавица“ на Чайковски. През 1937 г., по време на сталинските политически репресии, обаче баща й е арестуван и през 1938 г. екзекутиран. Като негова съпруга, Ракел Месерер също е арестувана и заедно с най-малкия си 7-месечен син е изпратена в един от трудовите лагери на ГУЛАГ в Казахстан. До нейното освобождаване през 1941 г. Мая е гледана от леля си Суламиф, която я осиновява, за да я спаси от изпращането в детски дом.

След като завършва училището, Плисецкая за кратко време е в кордебалет, но не поради професионалните си качества, а в резултат на сложните отношения с леля си Суламиф, която по това време разпределя ролите в балетните постановки в Болшой театър. Първото участие като солистка е в главната партия на Маша в балета Лешникотрошачката на Чайковски през 1944 г.

До 1959 г. не я допускат до турнетата на театъра в чужбина поради непокорния й нрав, професионални противоречия и политически причини. Сблъсъците с чиновниците от най-различен ранг – театрални, министерски, партийни – преследват независимата Мая през цялата й кариера. През 1983 става артистичен директор на балетната трупа на Римската опера и заема този пост до 1985 г. През периода 1988 – 1990 г. оглавява Испанския национален балет в Мадрид. През 1990 г. напуска Болшой театър формално поради пенсиониране, но на практика е уволнена поради разногласията с ръководството.

Заминава от Русия, но продължава да излиза на сцена, като активно сътрудничи със световноизвестните балетни трупи. От самото начало Мая е различен вид балерина. Привърженичка е на класическата школа, която смята за задължителна за всеки балетист, но смело чупи каноните и се стреми към нова хореография. В условията на театралния живот в Болшой театър по времето на СССР се налага да се съпротивлява на ограничения от всякакъв вид и да се бори за правото да танцува по своя начин. Освен ролите от балетната класика, които носят неизменен и огромен успех навсякъде по света.

След разпадането на СССР живее предимно в Мюнхен, Германия, но често посещава Москва и Санкт-Петербург. През този период получава немско, испанско и литовско гражданство. Почивките си прекарва основно в Литва, където има своя вила. За последен път излиза на сцената на Болшой театър при празнуването на своя 75-годишен юбилей и изпълнява специално за нея създадена от Морис Бежар балетна миниатюра „Аве Мая“. Умира в Мюнхен в съня си на 2 май 2015 г. от сърдечен инфаркт. Според нейно желание тялото й е кремирано, а прахът ще бъде развят над Русия.

Избрани цитати на феноменалната балерина, покорила света:

„Хората не се разделят на раси, класи, държавни системи. Хората се делят на добри и лоши. Само толкова. Добрите винаги са изключение, дар свише“.

„Аз живях. Казвам на себе си – честно. Нито деца, нито старци, нито нашите по-малки братя – животните, не съм обиждала. Приятелите не съм предавала. Дълговете съм си връщала. Доброто съм помнила и помня“.

„Ще ви дам съвет, бъдещи поколения. Послушайте ме. Не се примирявайте, не се примирявайте до самия край. Дори и тогава – стреляйте, воювайте, тръбете, барабани бийте… До последния миг се борете… Победите ми се дължаха единствено на това. Характерът – това е съдба“.

„А какво всъщност му трябва на човек? За другите не зная. А за себе си мога да кажа. Не искам да бъда робиня. Не искам непознати хора да решават съдбата ми. Нашийник не искам. Клетка, дори и платинена, не искам“.

„В изкуството не е важно „какво“. Най-важно е „как“. Трябва да стигне до всеки, да трогне душата му – тогава е истинско, иначе никак даже“.

„Не съм сигурна, че висшето проявление на ума е добротата. Добрите хора често са мачкани от пълни глупаци“.

„Искам да танцувам до сто години. Но ако не мързелуваш повече от четирийсет, няма да изкараш“.

„Хората, които обичат, могат да  се издигнат над обикновеното, дребнавото. Влюбените винаги живеят в друго измерение“.