Родена съм в страна, създадена в полунощ. А когато едва не умрях, тъкмо преваляше пладне. Преди една година тръгнах от къщи за училище и повече не се върнах. Прониза ме талибански куршум. Била съм изведена в безсъзнание от Пакистан със самолет. Някои хора твърдят, че никога няма да се върна у дома, но аз вярвам с цялото си сърце, че това ще стане. На никого не пожелавам да бъде откъснат от страната, която обича. Думите са на Малала Юсафзаи – най-младата носителка на Нобелова награда за мир (два пъти номинирана, получава я през 2014 година). Година по-рано, през 2013 г., е удостоена от Европейския парламент с наградата за свобода на мисълта „Сахаров“.
Малала става известна с публикациите си в защита на достъпа до образование на момичетата в долината Сват, където активното талибанско движение се опитва да го ограничи. През 2012 година талибани правят опит да я убият и я прострелват в главата. Малала оцелява, а атентатът предизвиква широк отзвук в страната и чужбина. Нейната книга „Аз съм Малала“ е преведена на повече от 15 езика.
Всъщност пътят на Малала на закрилница на образованието е предрешен още преди да се роди. Баща й Зиауддин е просветен деец – има училище в Мингора, където момичето още от малко е възпитано в любов към науката и толерантността. Малала помага в центъра на баща си и още преди да говори, си представя, че е учителка.
През 2007 година талибаните взимат властта в Мингора и всичко се променя – на жените е забранено да ходят на училище, а всички обществени и културни прояви са преустановени. За година над 400 училища са разрушени. Малала не може да се примири с факта, че не може да учи. Тя започва да пише за BBC под псевдоним, в който открито се противопоставя на талибаните и описва всичко, което се случва в страната й. Стига и по-далеч – в тв шоу по пакистанската телевизия открито пита: „Как смеят талибаните да ми взимат правото на образование?“ В Пакистан момичето постепенно добива популярност със своята непримиримост да защитава правото си да се образова. Журналист от Ню Йорk Таймс разказва историята й, което я превръща в международна сензация и довежда до номинирането й за Международната детска награда за мир. През 2011 печели Национална младежка награда за мир на Пакистан.
Тези действия обаче й печелят много врагове сред радикалните мюсюлмани. На 9 октомври 2012 на връщане от училище автобусът й е спрян от двама мъже и един от тях я пита дали тя е Малала. След това я прострелва в главата три пъти. Тя описва случилото се в книгата: „Приятелките ми твърдят, че стрелял три пъти. Първият куршум ме пронизал над лявото око и стигнал чак под лявото ми рамо. Свлякла съм се върху Мониба и от ухото ми шурнала кръв, а следващите два куршума улучили момичетата от двете ми страни. Единият ранил лявата ръка на Шазия. Третият пронизал лявото й рамо и дясната ръка на Кайнат Риаз. По-късно ми разказваха, че ръката на стрелеца треперела“.
Малала оцелява по чудо – транспортирана е в болница в Бирмингам, Англия, където е оперирана няколко пъти. Лицето й е парализирано заради наранен лицев нерв, но след операцията тя отново може да го движи. В Пакистан хиляди излизат на протести, а президентът Асиф Али Зардари определя атаката като посегателство срещу всички „цивилизовани хора“. Постепенно момичето се възстановява и започва да посещава училище в Англия.
Малала не изоставя своята социална дейност. През 2013 г. говори пред делегатите на ООН в Ню Йорк и призовава световните лидери да осигурят универсален достъп до образование. Публикува и своята автобиография, която печели множество награди и става световен бестселър, но е забранена в повечето училища в Пакистан. „Осъзнаваме важността на гласовете си, само когато те бъдат заглушени“, пише тя в книгата. Няколко месеца след обръщението й към ООН тя се среща с Елизабет II, изнася лекция в Харвард и дори разговаря с американския президент Барак Обама и открито го критикува за нанесените от американски военни удари в родината й.
През годините Малала посещава конфликтни райони като Йордания, Нигерия, където говори срещу терористичната групировка Боко Харам, Кения, където се среща с млади момичета и ги подкрепя в борбата им за образование. Днес организацията й „Малала фонд“ се бори за еднакво, достойно и общодостъпно право на образование за всички момичета по целия свят, като спонсорира образователни проекти в различни страни.
През 2018 г. – шест години след опита за покушение, Малала се завръща в родината си, а премиерът на Пакистан Шахид Хакан Абаси я определя за „най-известния гражданин“ на страната. Въпреки това одобрението към нея в родината й не е голямо, тъй като много хора подкрепят възгледите на талибаните. „Образованието е образование. Трябва да се опитваме да научаваме всичко и след това да избираме по какъв път да поемем. Образованието не е нито западно, нито източно, то е човешко“, вярва младата жена.
За борбения й дух свидетелстват и думите от книгата й:
„Кръстена съм на Малалаи от Майванд, най-великата афганистанска героиня. Пущуните са горд народ, а много пущунски племена са разделени и живеят и в Афганистан, и в Пакистан. Ние от векове спазваме моралния кодекс пущунвали, който ни задължава да се отнасяме гостоприемно към посетителите и посочва като най-важна добродетел нанг, честта. Най-върлата злина, която може да сполети пущуните, е да изгубят честта си. Позорът е ужасно нещо за тях. Според една наша поговорка: „Нямаш ли чест, светът е нищо за теб“. Ние толкова често враждуваме и се боричкаме помежду си, че думата ни за „братовчед“ – тарбур – означава и враг. Винаги обаче се обединяваме срещу чужденците, които се опитват да завладеят земите ни. Всички пущунски деца отрастват с историята как Малалаи вдъхновила афганистанската армия да разгроми британците през 1880 г. по време на едно от най-тежките сражения от Втората англо-афганска война“.
Талибаните не успяват да отнемат нито надеждата на Малала, нито любовта й към знанието. Тя запазва способността си да прощава и продължава да се бори за по-добър свят. Нейният ентусиазъм и любов към родното се усещат във всяка страница от книгата й и демонстрират как, освен за равни възможности на половете, борбата й за образование я движи във всичко. Както казва тя: „Не желая да мислят за мен като за „момичето, простреляно от талибаните“, а като за „момичето, което се бори за образование“. Това е каузата, на която искам да посветя живота си“.