Нина Александрова
„Опашката“ на Захари Карабашлиев за мен е полифоничен роман. В него има гласове, съзнания, трансформации, гледни точки. Основни са темите за любовта, политиката, свободата и покварата. Безспорно е и един от най-знаковите романи за миналата година. Премиерата му обаче беше този април и то на прекрасно място – в столичния Младежки театър „Николай Бинев“. Хора и творци се срещнаха с автора сред червените театрални завеси, сценичната светлина и безспорно усещането за духовно общение. Нещо, от което имаме нужда през последните няколко години.
„Дали любовта на главните герои Павел и Невена ще победи над всичко останало е голямата борба в романа. И ако успее, то на цената на какво и как точно. Главният герой е изправен пред възможността да влезе в политиката и да променя света или да остане с любовта на живота си, защото двете не са съвместими. Това беше движещата сила на въпросите, които даваха посоката и на романа“, разказа Захари Карабашлиев. Актьорите Владимир Карамазов и Бориса Сарафова откриха вечерта като пресъздадоха моменти от пиесата „Опашката“ на Явор Гърдев, която донесе на Владимир Карамазов „Икар“ за главна мъжка роля.
Всичко тръгва от театър, бутилка вино и един имейл
„По някакъв начин романът беше заченат в театър през 2013 година и изключително много се радвам, че намери своята реализация на сцената“, разказва още авторът. Всичко се случва една вечер, докато се прибират от театър със съпругата му Вера. Остават да си говорят дълго и в един момент се появява въпросът: „Какво, ако тя има опашка?“ Споделя идеята си, а Вера го кара да отиде и да пише. Захари го прави, а след това написаното пуска в имейл до себе си. През годините се връща към книгата, после я оставя, за да напише нещо друго, започва я като пиеса, след това развива идеите си като в роман, а в един момент я завършва само за 6 месеца.
Журналистът Георги Милков, който беше модератор на събитието, също сподели впечатленията си: „Всеки, който прочете книгата, ще види, че опашката не е просто един рудиментарен орган. Това е метафора, една много сложна концепция, в която се включват нашите страхове, комплекси, това, което искаме да махнем от нас, но всъщност то е някъде дълбоко и стои като като апендикс, само че понякога се вижда“.
Освен опашката, всичко друго в книгата е съвсем реалистично. Задаваме си въпроси като: „Имаме ли право да кажем, че сме свободни?“ „Свободни сме били, ала не сме го знаели“ – това е първото изречение, което и главният герой търси много дълго време.
Захари Карабашлиев е убеден, че трябва да отваюваме от времето това, което искаме. „Ние, всички, забравяйки Бог, религия, се изправяме срещу действителността. А действителността срещу какво ще ни изправи? Вероятно срещу нас самите. А ако там е хаос?“, не спира да твори Карабашлиев, дори когато говори за своя творба. Убеден е, че човекът има потенциал за промяна, това му е дарено от Бог. „Имаме шанс до последно да вземем правилното решение“, вярва той. И припомня още веднъж думите на Джон Стайнбек от „Зимата на нашето недоволство“ – „Никой не остава непроменен задълго“.
Прочетете още:
