Нина Александрова
Британският журналист Гидиън Рахман е свидетел от първо лице на възхода на лидери като Путин, Тръмп, Си Дзинпин, Ердоган, Орбан. В своя аналитичен труд „Епохата на автократите“ той изследва как и защо след началото на новото хилядолетие една след друга столици като Москва, Пекин, Делхи, Бразилия, Будапеща, Анкара, Рияд и дори Вашингтон се оказват превзети отвътре по наглед демократичен път, който обаче отвежда до установяване на власт на лидери със силни диктаторски наклонности.
В книгата на Рахман авторитарните лидери са разгледани като част от спектър – в единия край са безспорните автократи, след това има личности, подчинени на някои от ограниченията на демокрацията, а накрая се нареждат и политиците, които действат в условията на демокрация, но които проявяват презрение към демократичните норми и изглежда, имат явно намерение да ги разрушат.
Без да има за цел да бъде пътеводител на диктаторите по света – те са твърде много, аналитичният труд на Гидиън посочва ключовите общи наративи, чрез които тези управници създават своята пропаганда, разсъждава върху глобалните тенденции и до какви крайности могат да доведат те, ако продължават в тази пагубна за света посока.
Как се случи така, че за кратък период от време демокрацията по света отново е в отстъпление, а агресията и милитаризмът диктуват световните събития? И защо тези лидери се изкачват до властта не само в традиционно авторитарни общества, но и в сърцата на либералните демокрации? Рахман търси общото в наблюдаваната през последните години антидемократична вълна и разкрива какви са връзките между някои от властелините на света, доближаващи се най-близко до образа на диктатори. Заглавието е отличено като най-добра книга според The Economist, Foreign Affairs, The Times (UK) и Sunday Times и се поява и на български език като част от поредицата „Власт и отговорност“.
Ето какво споделя Рахман:
„През пролетта на 2018 г. Белият дом се подготвяше за среща на върха между Доналд Тръмп и Ким Чен-ун. В старата сграда на изпълнителната власт, където работи екипът по националната сигурност на президента на САЩ, един от съветниците на Тръмп ми каза с леко лукава усмивка: „Президентът обича да се разправя лице в лице с авторитарни лидери“.
Ясно беше, че увлечението на Тръмп по диктаторите смущаваше силно дори някои от най-високопоставените му сътрудници. Недоизказаната мисъл, оставена да виси във въздуха в Белия дом, бе, че самият Тръмп е въвел някои от привичките на диктатурата в сърцето на най-великата демокрация в света. Неговата необуздана реторика, увлечението му по военни паради, толерантността му към конфликти на интереси и нетолерантността му към журналисти и съдии са все черти на „авторитарния стил в политиката“ – стил, който до неотдавна изглеждаше чужд на зрелите демокрации от Запада.
Но Тръмп бе в крак с времето си. От 2000 г. насам възходът на авторитарните лидери се превърна в централна характеристика на световната политика. В най-различни столици като Москва, Пекин, Делхи, Анкара, Будапеща, Варшава, Манила, Рияд и Бразилия на власт се издигнаха хора, досега все мъже, създали си имидж на автократи.
Обикновено тези лидери са националисти и културни консерватори, които не проявяват особена толерантност към малцинствата, инакомислието или интересите на чужденците. У дома те твърдят, че защитават обикновения човек срещу „глобалистките“ елити. В чужбина те се представят за олицетворение на своите нации. Където и да отидат, те насърчават култа към личността. Политиката на автократите процъфтява благодарение на реториката на насилието. На 24 февруари 2022 г. реториката се превърна в реалност, когато Русия нахлу в Украйна – с което започна най-голямата сухопътна война в Европа от 1945 г. насам.
Епохата на автократите започна с идването на Владимир Путин на власт в Русия през 2000 година. Тя ще продължи да бъде централна тема в световната политика през следващото десетилетие. В САЩ Доналд Тръмп все още хвърля дълга сянка върху политиката и се кандидатира пак за президент през 2024 година. Двете изгряващи суперсили на XXI век, Китай и Индия, станаха плячка на авторитарни политики. Въпреки че работят в много различни политически системи, Си Дзинпин и Нарендра Моди водят страните си към по-едноличен стил на лидерство, което включва национализъм, реторика от позицията на силата и яростна враждебност към либерализма. Двете най-големи сили на източните граници на Европейския съюз, Русия и Турция, са ръководени от авторитарни лидери. И Владимир Путин, и Реджеп Тайип Ердоган са на власт от по двайсетина години. Авторитарният стил влезе в самия ЕС чрез унгареца Виктор Орбан и поляка Ярослав Качински. Дори Борис Джонсън във Великобритания флиртува с този стил в политиката – в отношението си към закона, дипломацията и инакомислието в собствената му партия. В началото на 2022 г. двете най-големи страни в Латинска Америка, Бразилия и Мексико, са ръководени от Жаир Болсонаро и Андрес Мануел Лопес Обрадор (известен с инициалите АМЛО). Болсонаро е от крайната десница, АМЛО е от популистката левица. И двамата лидери се вписват в модела на автократа, като насърчават култ към личността и презрение към държавните институции.
Този международен модел подчертава основната тема на тази книга: авторитарният стил не се ограничава само до авторитарните системи. Той вече е разпространен сред излъчените чрез избори политици в демократичните държави. Един авторитарен лидер, действащ в условията на демокрация, като например Доналд Тръмп, е изправен пред институционални ограничения, каквито не възпрепятстват хора като Си Дзинпин или Владимир Путин. Но инстинктите на Тръмп, Дутерте или Болсонаро смущаващо приличат на тези на лидери в авторитарни системи.
Как се промени светът?
Възходът на авторитарните лидери по света промени из основи световната политика. В момента сме в разгара на най-продължителното глобално нападение срещу либералните демократични ценности от 30-те години на миналия век насам. От отломките на Втората световна война политическата свобода се развиваше по света в продължение на около 60 години. Напредъкът беше нестабилен, а определенията за демокрация са неточни, но общата посока на движение беше ясна. През 1945 г. в света имаше само дванайсет демокрации. През 2002 г. броят им бе нараснал до 92, като за първи път в историята бе надхвърлил броя на автокрациите.
Оттогава групата страни, официално определени за демокрации, бяха малко по-многобройни от самовластните режими. Но процесът на ерозия на демокрацията бе започнал. Това е така, защото политическият стил на автократа поставя инстинктите на лидера над закона и институциите. Днешните авторитарни лидери действат в глобална политическа среда, която е много различна от тази на диктаторите от 30-те. В ядрената епоха войните между великите сили вече не са чести. Но дори това вече не може да бъде вземано за чиста монета. Инвазията на Путин в Украйна бързо се превърна в прокси война между Русия и НАТО, в която западният съюз изпраща модерни оръжия на украинците. Американските и европейските длъжностни лица, които разрешиха тези трансфери, бяха съвсем наясно с опасността, че това може да ги вкара в пряк конфликт с Русия.
Опасността от война между САЩ и Китай на Си Дзинпин също нараства. През август 2022 г. китайските въоръжени сили организираха най-заплашителните си военни учения около Тайван от средата на 90-те насам – в отговор на това, че самоуправляващият се остров бе посетен от председателката на Камарата на представителите на САЩ Нанси Пелоси.
Технологиите на ХХІ в. предоставят на авторитарните лидери опасни нови инструменти за обществен контрол
Китайско нападение срещу Тайван би хвърлило световната икономика в хаос, тъй като около 90% от най-модерните полупроводници в света се произвеждат на острова от една-единствена компания („Ти Ес Ем Си“). Глобализацията оформя средата, в която авторитарните лидери вземат решения. Разпространението на международното право създаде и нови очаквания за поведението на световните лидери. Но технологиите на ХХІ в. предоставят на авторитарните лидери и нови начини за директна комуникация с масите, както и опасни нови инструменти за обществен контрол – по-специално възможността да наблюдават движението и поведението на гражданите. Прилагането на тези инструменти може да засили авторитарната тенденция на ХХІ век, яхнала гребена на вълната на възраждащия се национализъм и културни и териториални конфликти, които може да се окажат твърде силни, за да бъдат отблъснати.
Три основни въпроса
В тази книга се прави опит да бъде отговорено на три централни въпроса за Епохата на автократите. Кога започна тази тенденция? Какви са основните й характеристики? И защо се случи?
На 31 декември 1999 г. Владимир Путин дойде на власт в Русия. Той предстоеше да стане важен символ и дори вдъхновение за ново поколение бъдещи авторитарни политици, които се възхищават на национализма, на неговата дързост, на готовността му да използва насилие и на презрението му към „политическата коректност“.
През 2003 г., три години след като Путин взе властта в Русия, Реджеп Тайип Ердоган стана министър-председател на Турция. Както при Путин, възприемането на авторитарния стил от страна на Ердоган отне известно време. Първоначално хвален повсеместно от Запада като либерален реформатор, Ердоган стана все по-автократичен през двете си десетилетия на власт – с вкарване на журналисти и политически съперници в затвора, чистки в армията, съдилищата и държавната администрация. Той си издигна масивен дворец в Анкара и възприе параноичен и конспиративен светоглед.
И Русия, и Турция са големи страни с достатъчно големи икономики, за да се квалифицират за членство в Г-20. Но те вече не са суперсили. Така че моментът, в който Епохата на автократите се утвърди като световно явление, отговаря най-точно на 2012 г. – годината, в която Си Дзинпин взе властта в Китай.
През десетилетията след смъртта на Мао Дзедун през 1976 г. Китайската комунистическа партия предпазливо се насочи към по-колективен стил на ръководство. Но въпреки че сега Китай е неузнаваемо по-богата и по-усъвършенствана страна, отколкото е била в епохата на Мао, председателят Си явно изпитва носталгия по някои от маоистките теми на своята младост. Под негово ръководство партийната пропагандна машина започна да създава култ към личността на Xi dada (Чичо Си). Преходът към авторитарно ръководство беше затвърден, когато през 2018 г. бяха премахнати ограниченията за президентските мандати – което потенциално позволи на Си да управлява до живот.
Другата нововъзникваща суперсила на Азия, Индия, следва подобен път през 2014 г. с избирането на Нарендра Моди, лидер на хиндуистката националистическа партия „Бхаратия Джаната“ (ПБД). Като опозиционен лидер Моди бе достатъчно спорна личност, за да му бъде наложена забрана да влиза в САЩ от опасения заради ролята му в антимюсюлмански погром в родния му щат Гуджарат през 2002 година. Като лидер на Индия той се позиционира като човека, който се опълчва на враговете на страната у дома и в чужбина. Готовността му да бомбардира предполагаеми бази на терористи в Пакистан през 2019 г. развълнува много индийци и създаде предпоставки за успешна предизборна кампания за преизбиране, в която Моди увери избирателите: „Когато гласувате за Лотоса [символа на неговата партия], вие не натискате бутон, а натискате спусъка, за да стреляте в гърдите на терористите“.
Кризата с мигрантите в Европа
През 2015 г. авторитарният стил направи и важен пробив вътре в Европейския съюз, който се представя като клуб на либералните демокрации. През тази година Виктор Орбан, все по-авторитарният министър-председател на Унгария, се превърна в герой за популистката десница на Запад, като оглави кампанията за спиране на пристигането на бежанци и мигранти от Близкия изток. През същата година „Право и справедливост“, популистка дясна партия, ръководена от Ярослав Качински, спечели както президентските, така и парламентарните избори в Полша.
Кризата с мигрантите в Европа послужи и като фон за референдума за Брекзит във Великобритания през юни 2016 година. Кампанията за напускане на ЕС, водена от Борис Джонсън, се възползва от страха от мюсюлманската имиграция, твърдейки невярно, че Турция е напът да се присъедини към ЕС и ще залее Великобритания с нови мигранти. Избраният от брекзитърите лозунг „Да си върнем контрола“ беше силен фактор за спечелване на гласовете, който доведе кампанията до изненадваща победа. Стив Банън, ръководител на кампанията на Тръмп през 2016 г., по-късно заяви, че моментът, в който е разбрал, че Тръмп ще спечели президентския пост, е бил, когато Великобритания е гласувала за Брекзит.
Затова, когато Тръмп наистина спечели битката за Белия дом през ноември 2016 г., той беше – в известен смисъл – просто част от една установена глобална тенденция. Но уникалната икономическа и културна мощ на САЩ означаваше, че възходът на Тръмп е променил атмосферата в световната политика, като е засилил и легитимирал авторитарния стил и е породил вълна от подражатели.
Възходът на ново поколение и вид националистически и популистки лидери
Тази книга обаче няма за цел да бъде пътеводител на диктаторите по света. “ Епохата на автократите“ описва възхода на ново поколение и вид националистически и популистки лидери, обединени от презрението си към либерализма и възприемането на нови методи авторитарно управление. От началото на XXI век явлението „автократ“ се установява в почти всички големи световни властови центрове: САЩ, Китай, Русия, Индия, ЕС и Латинска Америка. За разлика от тях, Хун Сен и Лукашенко контролират малки държави и са на власт още от 90-те; а династията Ким управлява Северна Корея от 1948 година. Тези трима лидери имат черти на автократи, но те не са от голямо значение за промяната на климата на световната политика през последните 20 години.
Някои британски читатели ще се учудят на включването на Борис Джонсън в състава на авторитарните лидери. Поддръжниците на бившия премиер и на Брекзит може да го сметнат за неоснователна обида. Но когато Джонсън най-накрая постигна амбицията си да стане премиер през 2019 г., той самият се представи като такава личност: като достатъчно корав, за да изкара Обединеното кралство от ЕС с всички възможни средства. Докато седеше на задните скамейки в парламента, Джонсън бе изтъкнал подхода на Доналд Тръмп към дипломацията като модел как трябва той да се справи с ЕС. Като министър-председател той предприе мерки, от които предшественичката му Тереза Мей се въздържаше, като например уволнението на висши членове на собствената му партия и разпускането на парламента, действие, което бързо беше обявено за незаконно.
Четири общи характеристики, които са характерни за стила на автократа
Описаните в тази книга авторитарни лидери не са еднакви. Но си приличат. И тези прилики са важни и показателни. Съществуват четири общи характеристики, които са характерни за стила на автократа: създаване на култ към личността; презрение към върховенството на закона; твърдението, че представлява истинските хора срещу елитите (известно още като популизъм); и политика, водена от страх и национализъм.
Авторитарните лидери искат да бъде гледано на тях като на необходимост. Целта им е да убедят народа, че само те могат да спасят страната. „Само аз мога да оправя това“, каза Тръмп на американците. Разграничението между държавата и лидера е ерозирало, което прави замяната на автократа с някой простосмъртен да изглежда опасно или немислимо. В идеалния случай хората им се възхищават заради техния морал и интелект“.
