Ирис Волф: Упражняваме насилие върху другите, ако ги затворим в нашите представи

„Най-голямата свобода, която може да се подари на човек, е свободата той да може да се променя“, казва писателката Ирис Волф. Тя е германка от румънски произход. Има много таланти, сред които най-големият прозира в думите. По образование е германистка, но завършва графика и живопис в Марбургския университет. Обича подредените дни и чая сутрин. В книгите ѝ има войни и диктатури, любов и политика, етническо разнообразие и психология. Тя е Ирис Волф, а поводът за срещата ни с нея е четвъртият ѝ роман „Неясните очертания на света“. 

Ирис, защо са „неясни“ очертанията на света и кога точно си дадохте сметка за това?

Докато пишех книгата. Предполагам, че всеки автор в процеса на работа научава по нещо ново. Нашият свят ми се струва твърде ясен и на фокус. От мен като човек винаги се изисква да имам ясни очертания и отношения, бързо да правя преценки, а светът всъщност има толкова много и различни нюанси. В ежедневието си бързо правим преценки, рязко отъждестяваме, а изкуството може да си позволи да бъде неясно, да даде такава представа за света и да обърне внимание на различните нюанси на цветовете.

Бързо даваме присъди – тенденцията се разпространява и прилича на симптом на вирус. Как може да се опитоми и да се изгради имунитет?

Трябва да помним и да си спомним за други неща. Изкуството и религията, ако не ни казва какво да правим и ни припомни, че сме част от нещо по-голямо, биха могли да дадат положителен заряд и нагласа. Защото на света може да се гледа и с други очи.

Полезно ли е човек да се разфокусира?

Неясните очертания на света, които аз усещам, че съществуват, по-скоро пречат в ежедневието. Като подрастваща съм си мислела каква искам да стана, обръщам внимание именно на неясното, а светът – такъв, какъвто е, изисква от мен да имам ясни представи. Намерих сфера, в която се помирих с това.

С какво се различава балканският живот, балканският човек?

Балканският манталитет е по-щедър. Той търси решения. Включва и толерантност към другия.

Какво е четенето? Кога открихте силата му за първи път?

Пристрастих се веднага. Бях с родителите си на планина и отказах да изляза навън, докато не си дочета книгата. За мен се отвори широк свят, през който мога да пречупвам своята гледна точка, мога да отида на места, където не съм била, да пътувам напред във времето. Това означава, че животът ми се разширява. Много е тъжно, че четящите хора стават все по-малко.

Каква е европейската литература днес? Какви книги търсят хората?

Иска ми се в училище да се четат повече съвременни текстове, но сблъскват твърде рано младите хора с литература, която няма нищо общо с тяхната действителност. А би трябвало да свързваме книгите с живота си. Аз съм идеалистка. На хората трябва да им се припомня непрекъснато колко голяма и разноообразна е Европа, защото държавите се свиват – това е тенденция напоследък.

Защо е така?

Това е естествен импулс, бягство от страха, защото светът е станал много сложен, много комплексен и голям. Хората стъпват върху по-малкото, върху онова, което познават и владеят, защото могат да го овладеят, да го контролират, да са в безопасност.

Кундера казва: „Литературата е пространство на опита, поле на човешките възможности“. Как тълкувате думите му?

Кундера е моят герой. Харесва ми идеята, че книгите надграждат гледната ми точка. Всяка работи върху нашите възможности да възприемаме света. Читателят има свободата сам да тълкува.

Книгите са от малкото неща, които нямат аналог. Всяка една може да се разглежда като прецедент. Не сте привърженик на разума, в какво вярвате?

Има нужда от разум, но той не трябва да се натрапва на всичко, защото ще загубим способността си да гледаме на нещата интуитивно. Интуицията позволява съчувствие, фантазия.

Опасно ли е да си доизмисляме хората, за да ги напаснем към собствения си живот?

Упражняваме насилие върху другите, ако ги затворим в нашите представи. Защото им казваме: „Ти си такъв и трябва да останеш такъв“. Но когато си представя колко сме различни, знам, че не съществува ясен образ на самоличността. Най-голямата свобода, която може да се подари на човек, е свободата той да може да се променя. Да не е статичен, да остане такъв, какъвто ние го искаме, защото животът е промяна.

Как пишете?

Писането ми се промени с течение на годините. Пиша на сляпо – имам приблизителна представа, събрала съм истории и идеи, след което започвам и опипвам пътя напред. Много често писането е едно чакане, докато всичко не се излее на белия лист.

Как би протекъл един ваш хубав ден и един ваш не толкова хубав ден?

Перфектният ден започва с черен чай и сядане на компютъра, за да пиша – до 12.00 ч. След това следват разходки, отговари на имейли, планиране на пътувания и т.н. Просто един структуриран ден. Нехубав ден бих имала, ако хиляди неща ме карат да ставам и да тичам, да отговарям бързо на спешни имейли и да си мисля, че никой не би харесал моите книги. Обърнат наопаки ден.