Иван Вирипаев за войната, театъра, емпатията

С над 20 написани пиеси, реализирани и играни в над 250 театъра по цял свят, Иван Вирипаев е един от най-известните и поставяни съвременни драматурзи. Театралният му път започва с диплома по актьорско майсторство от Театралния институт в родния му град – Иркутск. През 2001 г. се установява в Москва, където завършва Театралния институт „Шчукин“. Участва в основаването на алтернативното театрално пространство „Театр.doc“, открито с пиесата му „Кислород“, която има огромен успех и веднага е обявена за манифест на новата руска драма.

Текстовете за театър на Вирипаев са добре познати и на българската публика от постановките на режисьорите Галин Стоев, Явор Гърдев, Крис Шарков, Младен Алексиев, Иван Добчев и др. Поради категоричните антивоенни позиции на Вирипаев днес пиесите му са забранени в Руската федерация. Миналия месец той бе задочно арестуван с обвинения за „фейкове относно руската армия“. Обявен е и за национално издирване в Русия. От години живее и работи във Варшава. Полша му даде и гражданство.

Галин Стоев завършва театрална режисура в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян. Първоначално създава редица представления по класически автори (Корней, Стриндберг, Шекспир, Есхил, Бюхнер, Брехт, Мюсе), а след това постепенно се насочва към съвременната драматургия (Мишима Юкио, Харолд Пинтър, Том Стопард, Филип Ридли). Определя срещата и приятелството с Иван Вирипаев като едно от най-важните събития в живота си. През 2002 г. поставя  пиесата му „Сънища“ (със заглавие „Археология на сънуването“), следват представления по „Кислород“, „Непосилно дълги прегръдки“, „Генезис 2“ (представено на 61-вото издание на фестивала в Авиньон, в Рим, Брюксел, Париж и Отава). През 2017 г. Галин Стоев поставя в Народния театър и „Танцът Делхи“.

Вирипаев и Стоев са сред водещите имена на европейската театрална сцена, свързва ги дългогодишно приятелство и творческо сътрудничество. Освен че ще споделят размислите си за полетата на пресичане между театъра и политиката, двамата разказаха на дискусия в Народния театър „Иван Вазов“ и с какво се занимават в ситуацията на криза на смисъла и разместени понятия за добро и зло, в какво откриват нови предизвикателства и по какъв начин интерпретират в театъра теми от съвременността. Това беше и първата съвместна инициатива на двамата след началото на войната.

Ето какви мисли сподели Вирипаев по три основни теми:

За войната и живота

Светът се променя кардинално, пиесите, които правя сега, могат да отидат на боклука. Трябва да се пишат други неща и да се търсят нови кодове на комуникация. Не е възможно да бъде спасен света, никой не може да го направи, а и не е нужно. Важното е какво казваш и как се изразяваш. Илюзия е, че контролираме действителността, въпросът е какво правим тук и сега, как свеждаме ума си до действие. Войни винаги ще има, но не бива да следваме инфантилен пацифизъм – ако заплашват мен и мои близки, ще се бия, ще убивам. Въпросът е – този, който убива, обича ли?

Баща ми е на страната на Путин, а аз не. Много хора са така в Русия. Но аз не мога да се отдръпна заради това от него, той е част от мен, много ми е трудно да преминавам, да чувствам всичко това, затова го помолих да сложим пауза в нашите отношения. В Русия хората много се промениха – някои останаха там, защото това е техният свят и те трябва да го отстояват, други останаха, макар това да не е техният свят и да не искат да го отстояват. Но всички трябва да живеем с онова, което ни се поднася – болка, помощ, любов, трагедия. Това е нашият живот и никой няма вина за това, което е. Сами трябва да се борим, да разрешаваме проблемите си, да търсим смисъла.

За емпатията и новите кодове на комуникация

Очевидно трябва да се сменят кодовете на комуникация – хората да се свързват по друг начин. След толкова мощни събития като ковид пандемията и войната, това е още по очебийно. Човек трябва да е наред, да е в кондиция, иначе светът няма да се промени към по-добро – нужно е трансформацията да е отвътре навън. Понякога не знаем какво да правим в този свят, изглеждащ често безсмислен – злото се извършва безнаказано, затова е нужно да търсим и намираме светлина, да нитиснем копчето в себе си.

Страдаме от загубата на смисъл. Но важното е къде си ти, къде си ти изначално. Не съм духовен учител, но ако всеки заеме своето място в дадена общност и се ръководи не от това, че има шеф, а че носи лична отговорност към всичко и всички, които го заобикалят, ще се промени пирамидалната схема на управление. Важното е как се съотнася всеки към другия и как говорим за това, което усещаме. Смисълът е да се опознаваме, да осъществяваме контакт, всички сме носители на едно общо съзнание. Обединява ни само едно и то е основополагащо – това, че сме живи.

За театъра и изкуството

От театър в Русия сега няма никакъв смисъл. Епохата на културата е приключила, сега най-важното е къде е позициониран животът, как човек е уредил живота си. Леонардо да Винчи не е важен, утре няма да го има, днес го няма. Важното е откъде идва мисълта ни, връзката ни с нас самите – кои сме, как се изразяваме. В езика е вграден ментален код, затова не бива да воюваме с него. Забраниш ли на някого да се изразява чрез езика, това означава да забраниш него самия, проявата му, реакциите, отношението му към света. Изкуството е метод на изразяване, метафора, с която разбираме невидимото.

Пълен запис от дискусията ще откриете в YouTube канала на Народния театър, по чиято покана Иван Вирипаев беше на посещение у нас: