В смутни времена сме особено податливи на внушения и суеверия. Или поне имаме „благоприлично“ оправдание за това. Като се замислим, че напоследък други времена, освен трудни няма, вероятно ще намерим отговор за небивалия успех на всякакви окултни науки, астрология, нумерология и производните им. Пък и да си признаем, прогнозата за светло бъдеще, идващо скорострелно към нас, би изкушила всекиго във всеки един момент.
Друг въпрос, обикновено премълчан, е, колко смешни и нелепи ставаме в тези моменти. Дали го правим от откровена глупост, завидна наивност или чист тарикатлък? Магията на театралното изкуство отново ни дава отговори, пред които иначе би било най-малкото неудобно да се изправим.
Сляпата вяра в бързата, почти естествено, незаслужена облага, завърта тайфун от комични ситуации в постановката „Вражалец“. Представлението събира на една сцена много от любимите родни актьори. Макар през годините съставът да се промени изцяло, тези модификации само го правят още по-търсен и интересен за зрителя.
Всеки нов актьор добавя собствени различни щрихи и променя с личния си почерк общото усещане на публиката. Близо 12 години след първата поява на „Вражалец“ на сцена, Станимир Гъмов, Любо Нейков, Петьо Петков-Шайбата, Невена Бозукова и Албена Павлова продължават да пълнят театралните салони в цялата страна.Те дават на публиката това, за което бленува – да се смее със сълзи, не забравяйки ежедневието си, а надсмивайки се над най- дребнавите му и познати сюжети. Тези за алчните и самозабравени политици, за селските моми и ергени, за амбицията, за пъклените планове, за народа, за взаимоотношенията, за сметките без кръчмар. За въжделението „мол“ дори.
Весела или тъжна, тази мила родна картинка оживява пред очите ни и ни събужда не само за смях, но и за осъзнаване на реалността около нас, с всичките нейни не особено свежи багри. Не става дума за дълбоки екзистенциални въпроси, а за типична народопсихология. И за това колко лесно я забелязваме и осъждаме, наблюдавайки случващото се на сцената и как удобно си битуваме с нея в ежедневието ни.
Макар и осъвременен, дори и европеец, Бай Ганьо, с всичките му трансформации е не само жив, но и още по-нахитрял. Понякога се домогва до поста на селския кмет, друг път облича расото на свещеник. Ала винаги остава себе си. Без значение от пол, местонахождение и дата от календара. Кметът, Поп Стайко, Цвета, Босилка. Само си изберете персонаж. Те са тук и ни провокират да се замислим дали се смеем на тях или на самите себе си.