Една от легендарните български кино класики: Какво (не) знаем за „Адаптация“

„Адаптация“ е последният филм на големия Въло Радев в режисьорската му кариера. По идеологически причини и заради трагедия в семейството му, той не посяга повече към камерата. Филмът разказва за Клиника за душевноболни пациенти, които се отличават с крехка психика, силна емоционалност и дълбоко осъзнат смисъл. Всеки от героите се бори с вътрешна травма в свят, в който се чувства отхвърлен и същевременно сам отхвърля. Болните предпочитат да останат скрити в приюта на собствената си безпомощност срещу страха, като не общуват с никого и не говорят за нищо. В терапията обаче всеки от пациентите трябва да разказва историята си и да споделя своите страхове. Очаква се по този начин да ги превъзмогне.

Сниман през 1978 – 1979 година, „Адаптация“ се оказва неприемлив за времето си и се тълкува като апел за промени в системата. Според някои психиатри от онова време такива методи на лечение, каквито са сеансите в „Адаптация“, се практикуват само на Запад и не са лечение. Образът на д-р Банков е изграден по прототип на психиатъра д-р Георги Каменов. В началото на 70-те години в диспансера на бившата Първа психиатрична университетска клиника Каменов започва да прилага групово-аналитичен подход. Още преди появата на филма, поради натиска, упражнен върху него и поради спирането на групите, той е принуден да емигрира. Първо се установява в Германия, а след това в САЩ, където в Ню Йорк основава своя психиатрична клиника. Тежка е съдбата и на младия и талантлив актьор Юрий Манолов -две години след филма той заболява от шизофрения.

„Една изповед на хора без фантасмагории и странни изобразителни решения, по човешки просто и без поза“ – това е основното желание и молба на режисьора Въло Радев към оператора Христо Тотев при заснемането на емблематичното филмово заглавие, превърнало се в една от големите български кино класики.

„Адаптация“ се снима сред декори, издигнати в двора на училище, недалеч от Централната гара в София. Сценарият Въло Радев пише заедно с Райна Томова. Работното заглавие на филма е „Случаят Вероника“. Вероника е душевно болна и е хоспитализирана в специализираното заведение. За разлика от другите, тя не успява при беседите да се пребори със себе си. Доктор Банков е лекуващ лекар в същата болница. Има собствен живот, но по-голямата част от времето посвещава на болните. В един момент от лечението Вероника се влюбва в доктора и това е отключващият момент за истината в душата й. Една година филмът се озвучава, като наред с всичките достойнства, той остава завинаги и с песента на Васил Найденов – „Спри не си отивай, ще ми бъде тъжно“. Продукцията е високо оценена за представянето на психоаналитични теми пред българската публика, както и теми табу на времето, в което е създаден филмът.

„Адаптация“ получава:

• „Награда за режисура“ на Въло Радев на XVI ФБИФ, (Варна, 1979).
•   „Награда за операторско майсторство“ на Христо Тотев на XVI ФБИФ, (Варна, 1979).
• „Наградата за дебют“ на Ели Скорчева от СБФД, (1979).
• Наградата на ДО „Българска кинематография“ на VIII МКФ на Червенокръстките и здравни филми, (Варна, 1979).
• „Специалната награда“ на VIII МКФ на Червенокръстките и здравни филми, (Варна, 1979).

Въло Радев напуска този свят през 2001 година на 78 години. Оставя изключително наследство в българското кино – „Крадецът на праскови“, „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, „Черните ангели“, „Корените на изгряващото слънце“, „Осъдени души“ и много други. Той превръща едни от най-красивите български романи и разкази в едни от най-красивите филми. Режисьорският му дебют идва с „Крадецът на праскови“. Продължава да пише историята на българското кино с „Осъдени души“ и „Адаптация“.

Приживе Въло Радев пише, че едно от най-силните човешки чувства е тъгата. Виждаме я в очите и на Невена Коканова, на Ели Скорчева, на Едип Далай. „Той мисля, че съчувстваше на всичките си герои – и лошите, и добрите. Винаги ми казваше, че човек, за да бъде добър режисьор или добър писател, трябва да има житейски опит“, споделя Радина Вълова, внучка на Въло Радев. Тревогите на неговите герои са до болка познати и днес, а песните от неговите филми продължават да звучат.