Добри Станчов: До успеха и назад

Истинското му име е Детелин Станчев. Авторът на книгата „Белези от рая“, която излезе през май, ни пренесе в Добруджа през 30-те години на миналия век и ни разказа за вечния стремеж към истината и силата на любовта.

„Моят стил на писане, който съм изградил е свързан с това, че разказвачът предава истории от неутрална гледна точка“, признава авторът, който пише под името Добри Станчов. Сега той се завръща с увлекателната новела „Клето злато“. Още преди авторът да напише „Белези от Рая“ той поставя началото на тази новела, в която преплита очарованието на простичкия селски живот с истории, предавани през поколенията и изпъстрени с цветната реч на района край град Кула. Там, след края на света, седнал под сянката на миналото, героят му открива повече от това, на което се е надявал и сега е готов да сподели своята история.

Една слънчева сутрин през 1997 година Йордан Гълъбинов се качва на раздрънкания небесносин москвич и оставя мъката от последните месеци в родната Добруджа, за да се отправи на северозапад към мистичното село Шишенци. Според местна легенда, в района от векове е скрито несметно богатство, в което той вижда спасение от всичките си житейски несгоди. Но когато пристига в този забравен от бога край, младият мъж открива повече призраци, отколкото хора. Всеки следващ ден и всеки следващ разговор го пренасят сякаш в стара приказка – с прокълнати съкровища, зли поличби и ритуали за изкупление. Границата между суеверия и реалност постепенно се стопява и дали увлечен от легендите, или опиянен от домашната ракия, Йордан се оказва във вихъра на неочаквани събития, които ще го променят завинаги.

Ето малка част от откровенията на Добри за успеха, семейството, носталгията и още нещо, изказани през призмата на лирическия му герой Йордан Гълъбинов: 

„Наскоро си дадох сметка, че в живота на всеки човек има множество остри завои – някои право към бездната на от­чаянието, други към разцъфтялата градина на мечтите. Има, разбира се, и един обратен завой, който като пъпна връв те свързва с утробата на миналото и мястото, към кое­то принадлежиш.

Вече съм мъж на зряла възраст, с красива къща на бре­га на Тихия океан, с любяща съпруга и прекрасна дъщеря, която съвсем скоро ще ме дари с внуче. С напредването на възрастта обаче, мислите ми все по-често започнаха да га­лопират към България – там, където моите жилави корени се хранят от плодородния чернозем на Черноморска Добру­джа.

Спомените ме връхлитат с яростта на вихрушка от чув­ства, която изпълва сетивата ми с всички краски, аромати и звуци от преживяното. Някои откровено ме карат да се будя нощем със заседнал в гърлото ми вик на отчаяние, а други внасят в душата ми неподправена радост или пък красотата на чистата детска почуда, съхранила се някак през годините на съзряване.

Сега, когато ще ставам дядо и сините ми очи полека за­почнаха да избледняват и отслабват, един от тези спомени се превърна в автентичен глас, който като бял гълъб иска да полети над благоуханните полета на семейното щас­тие. Четката на живота започна да рисува в съзнанието ми най-ярката картина от палитрата на моето минало, която предначерта генералната линия към моето бъдеще.

Сценичната треска от впитите в мен погледи обаче би ок­рала емоциите ми, затова реших да се превърна в лирически герой и да предоставя пълнокръвен отговор на въпросите на дъщеря ми Василка къде е пламнала любовната искра между мен и майка ѝ и какво точно ни е довело в страната на неограничените възможности. Така хем бих потвърдил ексцентричността на семейството, хем бих се докоснал до мечтата си да стана актьор, та макар и само да изиграя себе си на хартия.

Предвид значимостта на събитията възнамерявам да подредя сцените през погледа на преживял и осмислил случилото се човек. Не обичам сбогуванията, затова ще скрия манускрипта в апартамента на Василка, а в деня, в който със съпругата ми си тръгнем ненадейно от живота на дъщеря ни, аз ще й се обадя, за да й кажа къде е скрит папируса със семейното ни наследство.

Съзнавам, че близо тридесет години не съм използвал диалекта на старите българи и жаргона от младежките си години, но думите напират и сами извират от дълбините на времето. Така, пристъпващ в гъстите сенки на вътрешния си свят, аз плъзнах писеца на химикалката по белия лист, за да започна това пътешествие в миналото с една узряла до гнила сладост сентенция: „Някои тайни имат нужда да се преродят в сказания, защо­то реалността понякога е съизмерима само с безумието, ви­дяно в сънищата“.