Нина Александрова
Режисьорът Владимир Борисов е роден през 1987 г. в София. Завършва филмова и телевизионна режисура в Югозападен университет “Неофит Рилски“, в момента е докторант по кинознание и киноизкуство. Дейността му като режисьор включва множество телевизионни продукции, сред които “Господари на ефира”, риалити сериала “Истински истории”, “Станция Нова”. Режисьор е на първия български уеб сериал “Не така, брат!” Участва в създаването на документални филми, сред които са “Отвъд бариерата”, “Една жена, един мъж”, “Теодора”. Бил е директор на продукция на телевизионните сериали “Братя”, “Клетката”, “Ол инклузив”, “Аз и моите жени” и др. “Ваятелят на светове” за големия писател акад. Владимир Зарев е неговият режисьорски дебют в пълнометражното документално кино.
Какъв човек е акад. Владимир Зарев?
Още при първата ми среща силно впечатление ми направи неговата доброта. Той е изключително сърдечен и благ човек, широко скроен, отворен е към хората, умее да ги изслушва. Поради немалката разлика в годините ни, още когато се запознахме преди десетина години, тогава аз бях на 27 години, бях респектиран от неговата мъдрост, ерудиция, литературни постижения. Акад. Зарев обаче веднага ме прие като равен, свали дистанцията между нас и ме помоли да му говоря на “ти”, с чувство за хумор отбеляза, че двама Владовци не могат да си говорят на “Вие”. Първоначално чувствах неудобство, но той успя с доброто си отношение към мен и с невероятното си чувство за хумор да ме накара да преодолея неудобството си. Много научих от него и продължавам да се уча от неговата мъдрост и енциклопедични знания по най-различни теми. Благодарен съм, че много бързо ме допусна до себе си, до дома си, до нещата, които го вълнуват. Макар и от различни поколения, се оказа, че с него имаме сходни възприятия за някои неща, сходни интереси. Той е много сладкодумен и обаятелен събеседник и с часове можеш да си в неговата приятна компания. Друго, което много ме впечатлява у нашия изтъкнат писател, е неговото отношение специално към младите хора и към тези, които са поели по пътя на литературата или пък на киното или пък като цяло са се насочили към творчески професии. И като главен редактор на списание “Съвременник”, и като лектор в курсове по творческо писане, и като редактор или рецензент на книги, Владимир Зарев умее да насърчава младите, да им вдъхва кураж и смелост да продължат напред и да не се притесняват от грешки, да не се отчайват, а да се борят за мечтите си. В документалния филм “Ваятелят на светове” философът проф. Георги Каприев казва, че Владимир Зарев умее да се зарадва на успеха на другия, както и че излъчва доброта, подхожда към всички хора с добро и очаква и отсрещната страна да му отговори със същото. И когато това не се случва, се разочарова. Подписвам се изцяло под това мнение на проф. Каприев.
Продължавате делото на майка си – изтъкнатата кинодокументалистка Галина Кралева, от която тръгва и идеята, и заглавието на филма. Ще продължите ли работата й с още такива филми? И с какво е ценна подобен вид документалистика?
Майка ми Галина Кралева, която за съжаление си отиде преди две години, много искаше да заснеме филм за Владимир Зарев. И двамата са от едно и също поколение, много се уважаваха като хора и като творци, имаха си доверие. Като режисьор майка ми засне над 120 филма, посветени на значими български интелектуалци като Дора Габе, Дечко Узунов, Лика Янко, Румен Скорчев, Иван Димов, Николай Майсторов, Минчо Минчев, Павел Вежинов, Иван Андонов, Светлин Русев, Жул Леви, Георги Генков, Георги Павлов-Павлето, Любомир Денев, Йосиф Сърчаджиев… За нея бе съвсем логично да заснеме филм и за акад. Владимир Зарев, когото литературни критици в Германия нарекоха българския Балзак. Безспорно той е класик на съвременната българска литература, човек и творец с интересен, бих казал в миналото и с бурен живот, който заслужава да стане герой и на документален филм.
Галина Кралева дълго и задълбочено се готвеше за своите филми, внимателно изучаваше живота на личностите, за които снимаше филми. Така подходи тя и когато Владимир Зарев се съгласи майка ми като режисьор да направи филм за него. Заедно с писателя Галина Кралева се обърна към известния драматург и сценарист проф. Станислав Семерджиев – доскорошен ректор на НАТФИЗ, да напише сценария за филма. Проф. Семерджиев добре познава акад. Зарев, те са и приятели, вече бившият ректор е и сценарист на филм по роман на Владимир Зарев. В сценария на документалния филм са разработени множество сюжетни линии, които разкриват писателя като човек, творец, като философ дори, като приятел, колега, наставник, съпруг, баща и дядо. Като човек, който обича живота и сладостите на живота. Отделно майка ми беше разработила т. нар. режисьорска книга и подборно беше описала как си представя да бъде заснет филмът, местата за снимки, начина, по който хората и различните места, свързани с Владимир Зарев да бъдат заснети. Малко преди да започнат снимките, тя почина и проектът бе отложен за известно време. Тогава заедно с Владимир Зарев и с продуцента Пламен Йорданов, който за съжаление също почина внезапно на финала на снимачния период, решихме, че е най-логично аз като режисьор да заснема този филм. Имам сериозен опит в киното и в телевизията, но си давах сметка, че сега ще е доста по-различно, защото това е мой дебют в пълнометражното документално кино и това е филм за изключителен български интелектуалец, за човек, който е от друго поколение и когото трябва да опозная по-задълбочено за кратко време, за да мога да предам неговия свят и със средствата на киното. Не беше никак лесно, но в това отношение Владимир Зарев много ми помогна. Той ми даде пълното си доверие, окуражаваше ме, всячески ми помагаше и със съвети, и с топлото си отношение и мило поведение, с отзивчивостта си. Безкрайно съм му благодарен за сърдечността и за доверието. Защото без това, което самият той направи за мен и за филма, нямаше да се справим. Мисля, че се получи един красив и смислен филм за един почтен и достоен творец, който от първо лице разказва за своя живот, за творчеството си, за литературните си борби, за сблъсъците с цензурата преди 1989 г., за бохемството, за семейството и приятелите. Именно с тези разкази е ценна подобен тип документалистика. Защото читателят, който е запознат с неговите дълбоки романи, сега като зрител ще види местата, които са вдъхновили писателя. Ще си обясни защо Владимир Зарев се вълнува от определени теми, защо река Дунав, морето и Видин са толкова значими за неговото творчество и защо присъстват в романите му. Би ми се искало в бъдеще, ако намеря добра идея и сценарий, да заснема и други документални филми.
Акад. Зарев е един от най-големите съвременни български и европейски белетристи. Кой е най-големият урок, който научихте от него, докато снимахте филма?
Най-големият урок, който ми даде Владимир Зарев е, че човек не трябва да губи добротата си, дори по пътя си да се сблъсква със злото и дори то в някои моменти да надделява, не бива да позволяваме то да ни направлява и да насочва нашите мисли и действия. Той ми показа и че човек не трябва да спира да се учи, трябва да продължи да бъде любознателен, да не губи любопитството си към света, трябва да продължи да се самоусъвършенства. Владо Зарев е спокоен и улегнал мъж, изключителен кавалер и искрен приятел и с тези си качества също ми даде пример.
Писателят признава, че най-големите теми, които са го вълнували в творчеството му са тези за властта и за страха от смъртта. Какви според вас обаче са и другите равносметки, които прави за хората и изкуството?
Във филма “Ваятелят на светове” Владимир Зарев наистина разсъждава задълбочено върху темите, които минават като тънка червена нишка в романите му – проблемът за властта и за страха от смъртта. Има обаче и още една много важна тема, която вълнува писателят – темата за избора, доколко ние сами можем да решаваме живота си, доколко зависим от външни фактори, но при всички случаи ние правим някакъв избор. И трите теми се преплитат в творчеството на писателя и непрекъснато го вълнуват. Споделям неговата теза, че по някакъв начин всеки човек се опитва да властва над другите кога по-деликатно, кога по-брутално. Владимир Зарев казва и че писателят властва над хората чрез словото си и оприличава творците на очарователни тирани. Една от важните равносметки, които прави във филма е, че той е това, което е, благодарение на България и на българския език. Изключително силно лично признание. Владимир Зарев споделя, че не би могъл да живее и да твори извън страната, защото човек определя себе си чрез словото, а неговото слово е закодирано в българския език. Както признава на финала на филма, вероятно ако беше живял другаде, щеше да е много по-богат, но нямаше да е по-щастлив.
Това е първият ви дебют в пълнометражното документално кино. Отчитате ли свои минуси и какви професионални уроци усвоихте?
Без да звучи самохвално, но аз ходя на снимачната площадка от 7-годишен. И майка ми, и баща ми, който е бил и е директор продукция в десетки игрални и документални филми са ме водили със себе си и всъщност на терен аз научих много за самия процес на работа. Още от малък съм помагал, носил съм и техниката, наблюдавал съм как се редят камерата и осветлението, вече като ученик и по-късно и като студент по телевизионна и филмова режисура съм бил и асистент-оператор, и асистент-режисьор и режисьор. В университета научих много, но истинската школа всъщност е на терен. Това няма как да се научи, докато седиш на студентската банка. Благодарен съм на всичките си преподаватели за нещата, които са ми преподали и за подкрепата. Но най-много съм благодарен на родителите си, че ме въведоха от малък в киното и ме накараха да го заобичам и то да стане и моя професия. На терен съм се учил и от моите родители, и от изтъкнати режисьори, преподаватели и професори като Станимир Трифонов, Румяна Петкова, Анри Кулев, Мариана Евстатиева-Биолчева. Натрупах и голям опит от различни телевизионни продукции, в които съм участвал и снимал в различно качество – и сериали, и филми, и телевизионни предавания. Най-големият урок е, че човек винаги трябва да се държи професионално, да бъде подготвен на снимачната площадка, да знае какво иска да постигне. Но най-важното в киното е и да имаш фантазия и когато е необходимо да импровизираш, защото киното не е точна наука, следва се определен сценарий, но има моменти, когато се налага да се отклониш от него, да бъдеш гъвкав и да импровизираш, за да се получат нещата. Като мой минус отчитам това, че понякога не съм много уверен в себе си и ми липсва самочувствие и се нуждая някой да ме подкрепи дори само с насърчителни думи. Що се отнася до “Ваятелят на светове” съм безкрайно благодарен и на операторите Светла Ганева и Георги Гвоздев, на асистент-режисьора Марин Димитров, на режисьора по монтажа Нина Алтъпармаркова както и на композиторката Валерия Крачунова – с тях сме и приятели, те са талантливи творци с огромен опит в киното.
Кое е най-важното за един филм – хората, с които го правиш, историята, човекът, стоящ пред камерата?
Всичко е важно. Ако историята, която се разказва, е скучна, то няма как филмът да бъде интересен. Разбира се, има и случаи, когато любопитната история толкова зле е заснета, че се отразява на филма и той не блести с особена светлина. При всички случаи екипността е много важна, както и синхронът между хората, ангажирани със снимачния процес. Един от тях да не си върши работата непрофесионално и нещата започват да куцат цялостно. Ако говорим за документалното кино, ако филмът е за определена личност, то тя наистина има огромно значение. Колкото по-ерудиран и по-възпитан е главният герой, толкова по-интересен е филмът. Ако идеята на документалната лента не е концентрирана около една личност, а около някакво събитие, то тогава много важно е как ще бъде разказана тази история, кой и как ще я представи в кадър, как ще бъде илюстрирана и т.н. Всичко трябва да е направено красиво и да е увлекателно, и да е различно. Защото в днешно време е трудно да задържиш вниманието на съвременния зрител, който има достъп до всякакви социални мрежи и видео платформи.
Сестра ви Марина Чертова е автор на въпросите към всички участници във “Ваятелят на светове”. Как си помагахте и как “си пречехте” по време на работния процес?
Сестра ми Марина е дългогодишен журналист, която се занимава с културна журналистика и следи от дълго време процесите в сферата на културата у нас. Тя намира смисъл да интервюира хора на изкуството и да разказва техните истории в печатни и в електронни медии, тъй като смята, че стойностните творци, тези, които се занимават с високо изкуство, а не с халтура, трябва да имат по-осезаемо място в медиите. Когато Владимир Зарев пожела да поема ролята на майка ми и да бъда режисьор на филма, аз от своя страна предложих Марина да интервюира зад кадър всички участници във филма – Мирела Иванова, проф. Михаил Неделчев, проф. Георги Каприев, проф. Станислав Семерджиев, Павел Койчев, Румяна Таслакова, Юрий Дачев, Емил Андреев и др. Сестра ми има голям опит като човек, направил стотици интервюта с творци и умее да насочи разговора с тях, така че той да бъде разчупен и интересен. С нея се разбираме с един поглед, интуитивно и понякога нямаме нужда да си говорим. Двамата в случая се допълвахме смея да твърдя много добре и успешно. По никакъв начин не сме си пречели, напротив взаимно си помагахме. Реално “Ваятелят на светове” и за двамата ни е дебют – за Марина е дебют изобщо в киното, а за мен дебют в пълнометражното документално кино. Снимал съм като режисьор документални филми в рамките на десетина минути, но за пръв път снимам документален филм от час и половина и това си беше сериозно предизвикателство за мен. Марина се справи брилянтно като интервюиращ и благодарение на интересните и задълбочени въпроси, които тя задаваше, мисля, че разказът за Владимир Зарев стана жив, пъстър, интригуващ и увлекателен. Самите участници във филма също ни се довериха и дадоха всичко от себе си и съм им много, много признателен.
Дейността ви включва и много тв продукции. Каква е разликата при работата по тях и по документален филм?
Разликата е в спецификата, тъй като едно е да снимаш документален филм, друго е игрален филм, трето е сериал, а съвсем различно е да участваш примерно в създаването на риалити формати или развлекателни музикални или танцувални предавания. Във всяка работа обаче безспорно се изисква професионализъм и само човек, който обича работата си и се раздава на максимум, може да получи добър резултат. И тук отново ще споделя, че екипът е много важен. Киното е колективно изкуство, зависиш от всички, които са на терен и извън него, които са свързани със създаването на филма. Затова е важно в екипа поне по-голямата част от колегите ти да са и съмишленици и да гледате в една посока, да се разбирате с лекота и да си помагате.
Трудно ли се прави кино у нас? Лично за вас кои са плюсовете и кои са минусите?
Да се снима кино в България, както документално, така и игрално и анимационно, не е никак лесно. Да се правят качествени телевизионни сериали също е голямо предизвикателство. Единственият сериозен източник на финансиране например за документалното кино е Националният филмов център, който разпределя държавната субсидия за кино между различни проекти. Много рядко се намира частно финансиране на документален филм, тъй като се смята, че то е предназначено за по-малко зрители и ако филмът се завърти по кината, няма да има печалба. Затова и документални филми много рядко попадат в кината, тъй като разпространителите нямат изгода от тях. Документални филми може да се гледат на специални фестивали и на спорадични прожекции в арт кината. А в България се снимат стойностни документални филми и би ме се искало те да намират по-широка публика. Надявам се и “Ваятелят на светове” да докосне повече зрители, които да открият или пък да преоткрият световете на Владимир Зарев.
