Българската Джоан Роулинг: Децата понасят най-тежко раните на обществото ни

Юлия Спиридонова е автор на книги за деца и тийнейджъри. Наричат я българската Джоан Роулинг. Има 6 номинации за най-голямата награда в света за детска литература – Мемориална награда „Астрид Линдгрен“. Книгите й са преведени на френски, немски, унгарски, румънски, македонски, украински, чешки и фарси.

Г-жо Спиридонова, израснали сте в семейство на художници. Това стимул ли е да се занимава човек с изкуство?

По-скоро обратното. У нас на хората на изкуството открай време се гледа с насмешка и подозрение. Не стига това, ами моите родители имаха тежка съдба. Бяха изселени, оцеляваха като творци на свободна практика. В онези времена такива хора бяха изключение и трудно намираха работа. На всичкото отгоре, аз съвсем не можех да рисувам като тях. Особено ме потискаха едни живописни платна на мама (Лилия Спиридонова), които бе рисувала още като дете. Пък аз мажех там някави бои и нищо свястно не се получаваше. Затова реших – никакво изкуство! Ще стана капитан на кораб.

Как се случи при вас – кога решихте, че ще пишете книги. Има ли момент, в който сте съжалявали за избора си?

Съпротивлявах се много дълго. Накрая прописах по неволя. Тъй като не приемаха момичета във Военноморското училище, пък и с математиката бях доста зле, отказах се да ставам капитан. В университета имахме часове по драматургия, пишехме сценарии за домашна работа. Покрай тези сценарии написах първия си разказ, той беше награден в конкурс на Юнеско. Започнах да си изкарвам хляба със сценарии за детски предавания. Уж всичко стана случайно, но много бързо разбрах, че имам необходимост да пиша и че не мога да живея по друг начин. А ако един ден ми омръзне, ще стана капитан.

Какво е значението на книгите за вас?

От съвсем мъничка моята най-голяма мечта е следната – да ме оставят в библиотеката и да ме забравят там.

Трябва ли да четем на детето си всяка вечер? Как се възпитава любовта към книгите? И кой е най-големият бич на четенето?

Веднъж се случи така, че една сутрин бях на гости в детската градина „Щура къщура“ на три и четиригодишни дечица. Същия следобед пък ме бяха поканили и второкласници. На малките им четяха редовно в градината и у дома. Повечето от второкласниците не бяха имали този късмет. И въпреки голямата разлика във възрастта, мъничките бяха тези, които зададоха далеч по-интересни и смислени въпроси. Да, знам колко трудно е днес едно дете да обикне четенето. Особено, когато изведнъж започнем да му мърморим във втори клас или дори по-нататък. А какво ни пречи да четем на това дете от съвсем мъничко? Едни от най-щастливите ни семейни спомени са точно тези четения преди сън. Най-големият бич на четенето не са толкова електронните забавления, колкото фактът, че там, където живеят и учат деца, няма нито една съвременна детска книга.

Кое е трудното и кое е различното, когато човек пиша за деца и тийнейджъри?

По принцип всяко писане е трудно и различно. Колкото повече книги пиша, толкова по-трудно (и различно) става. В този смисъл, еднакво трудно се пише за деца и за тийнейджъри. За мен обаче трудно не е синоним на неприятно. Напротив, смятам, че истински важните и хубави неща се постигат с труд.

Какво означава да си детски писател – по-голяма отговорност, по-цветно въображение, по-различен стил на писане и нестандартни герои?

Всичко това, плюс най-важното – да си искрен и да пишеш с обич и уважение към читателя.

Имате ли любим герой от вашите книги – кой е той и защо е покорил сърцето ви?

Героите са като децата – обичаш си ги всичките. Но само един път съм плакала при раздялата си с герой – когато завърших романа за наркомана Кронос.

Мнозина възрастни упрекват днешните подрастващи, че „не стават за нищо“, че са обсебени само от технологиите, че са мързеливи. Какво е вашето мнение?

Наистина ли смятат тези възрастни, че са по-доброто поколение? Бих ги посъветвала да погледнат първо себе си. Какво са постигнали? Какво добро са направили? Как са променили света? Ние всички сме личности, независимо млади или стари. И носим отговорност само за собствените си дела.

Каква оценка бихте дали на образователната ни система? А на онлайн обучението?

Ох, болна тема. С образователната система имам проблеми от дете. Помня, от сърце завиждах на децата, които се обучаваха по учебника на Благовест Сендов. А днес се чудя – как във време, в което човечеството е направило такъв огромен скок, учат децата така, както са ги обучавани преди почти век?

Какви са сериозните проблеми на днешните деца и подрастващи?

Децата понасят най-страшно и най-тежко раните на обществото ни. Автоимунни заболявания, депресии, самоубийство, наркотична зависимост… Много трудно е да си дете днес.

Как трябва да им помагаме?

Да ги обичаме. Да ги слушаме, да ги чуваме! Да не забравяме, че детето не е просто стомах с телефон.

Какво бихте променили, ако сте министър на образованието?

Иска ми се на този пост най-после да застане някой наистина компетентен и достатъчно уверен и смел човек. Това определено не съм аз.

А трябва ли да има министерство на щастието? Такова има в Бутан.

Даже е задължително. Макар, че малко ме е страх – ако (както е по стар обичай) нашите управници назначат роднини и свои хора, дали няма да се превърне в поредната безмислена институция?

Как се отрази на вас и семейството ви пандемията?

Точно, когато започна пандемията, нашето семейство се премести в друга държава, заради работата на съпруга ми. Две седмици, след като пристигнахме, затвориха всичко. Беше ни много трудно, но и извадихме късмет – заживяхме в чудно красиво градче на брега на морето, където можем да се разхождаме на воля. Ако бяхме останали в София, не знам как щяхме да оцелеем с двама тийнейджъри.

Какви поуки трябва да си извадим и кое най-много да ценим в бъдеще?

Градчето, в което живея сега, се намира в Корнуол. Област, открай време бедна на поминък. Хората са били или рибари, или миньори, тук-там някой земевладелец. Те са разбрали още преди векове, че за да оцелеят, трябва да бъдат задружни. И до днес са такива, макар че голяма част от населението са преселници, дошли от всички краища на Великобритания. Много бих искала да видя такива отношения между хората и у нас.

Имате ли „тайно оръжие“ – в ежедневието, във вечерите на вино с приятелки, в ролите на жена и майка, като писател?

Разполагам с цял арсенал от тайни оръжия. Утринния крос край морето, дългите разходки и малки пътешествия със съпруга ми (а понякога дори с тийнейджърите, което вече е едно малко чудо), срещите със сродни души (уви, някои са онлайн), нова рокля (или някоя друга момичешка насъщност) и разбира се, книги. Много книги. Този арсенал със сигурност ме прави по-добра майка, съпруга, писателка и приятел.

Кой е най-хубавия ви спомен от детските години? А от съзнателните на възрастен?

Още като малка четях в любимите си книги, че трябва да живееш така, та утре да не съжаляваш. Да не пропускаш нито ден! Затова се опитвам да направя всеки свой ден прекрасен и специален. Невинаги успявам, забравям, улисана в грижи и работа. Но се подсещам най-редовно. Така съм насъбрала безчет прекрасни спомени. Дори от неособено щастливото си детство.

Кое е най-щурото нещо и най-разумното, което сте правили?

Боя се, че целият ми живот е една голяма щуротия и в него няма нищо разумно. Добре, че бог пази щурите хора. Последната голяма щуротия беше да емигрирам на моята достолепна възраст – почти петдесет години.

Организатор сте на различни доброволчески инициативи. Защо да правим добро е важно?

Бях чела някакво проучване, че човек е щастлив, само тогава, когато помага на другите хора. Не знам доколко това е научно вярно, но ще ви кажа: нищо не може да се сравни с чувството, че си полезен. За жалост, когато се преместих, се наложи да се откажа от инициативите си в България. Най-много ми е мъчно за „Летящото прасе“ (инициатива за „разчитане“ на тийнейджърите), което тъкмо беше разперило криле да полети в софийските училища. Сега пак съм доброволец, но вече в една местна инициатива. (Не смятам обаче да се огранича само с нея, кроя планове за нови неща.)

Какво пишете в момента? Какво предстои оттук нататък?

Тъкмо предадох на издателство „Фют“ последния си роман – новите приключения на частния детектив Кръстьо, който има с какво да се похвали напоследък – от няколко дни вече разсмива и децата във Франция, а съвсем скоро ще се появи и в Украйна.

Как ви хрумват идеите за книгите и героите? От общуването с децата ли идва?

Идеите вървят по някакви странни пътища и още не мога да разбера как и защо кацат точно при мен. А общуването с децата ми носи най-много радост. И сега, покрай ковидните времена, ужасно ми липсват срещите с читатели. Болезнено ми липсват.

Кога губим по пътя детето в себе си?

Може би тогава, когато започнем да приемаме себе си твърде насериозно.