Биляна Казакова пред Oshte.bg: Когато родителството е етикет и робува на модели, е мъчение

Филмът “Жените наистина плачат”, копродукция на България и Франция, е разтърсващ, ефирен, брутален, емоционален, сериозен, на ръба, но и в центъра на нещата от живота. В него участват Мария Бакалова, Биляна и Екатерина Казакови, Ралица Стоянова, Йосиф Сърчаджиев и други. Филмът изненада с пробива си тази година на 74-ия международен кинофестивал в Кан, селектиран в официалната програма “Особен поглед”. Лентата разкрива историите на пет жени от едно семейство – Ана (Екатерина Казакова), двете ѝ дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова) и двете ѝ сестри Йоана и Вероника (Весела и Биляна Казакови). Oshte.bg потърси Биляна за интервю. Тя е българска актриса и сценарист на филма. Родена е в София. Дъщеря е на актрисата Снежина Казакова и сестра на Весела и Екатерина Казакови. Биляна завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Стефан Данаилов. По-късно завършва арт мениджмънт в УНСС. Вижте за какво си поговорихме с нея:

Как си обяснявате факта, че 10 години вие, трите сестри, не сте сядали сериозно и откровено да поговорите помежду си? Момичетата, особено сестрите, говорят много по принцип. Кога се случва отчуждението? Към днешна дата мога да заявя, че в много семейства у нас отчуждението съществува.

При нас не е имало отчуждение. Не се събирахме просто. Все едно не искахме да говорим за загубата. Това беше силен шок. Но след това, след тези няколко години намерихме нов път едни към други, по-дълбок и осъзнат. Не като към роднини, а като към хора. След филма още повече.

А как се случи филмът? При всяка една от вас?

Филмът се зароди в главата ми. Много далече от това, което е в момента, но като история за едно лудо семейство, пълно с жени, каквото е нашето. Процесът на създаването му в този вид, снимките, всичко, което му се случва сега обаче, вече не е мое, или на нашето семейство. То е на всички онези жени, мъже, деца, които се припознават в историята. Това е мисията му, за която само можех да мечтая, сядайки да пиша.

Какво се промени след „Жените наистина плачат“?

За нас като жени и автори, че бяхме чути. От много хора. Нещо, за което беше време отдавна. За женския глас. За нас като семейство – започнахме да се търсим, да споделяме открито. Станахме още по-близки. За мен – удовлетворение и истинско щастие от оценката, която получаваме всеки ден.

Кога плачат жените?

Аз плача когато съм тъжна, радостна, изплашена и под стрес, но и в мигове на истинско щастие и възторг. Плача на филми, на реклами, на песни, дори когато ям много вкусна храна. Плача от умора, обида, безсилие, плача, когато дъщеря ми ми каже нещо толкова умно, че започвам да обичам себе си, защото ми е дъщеря. На представления на мъжа ми, на всички пресконференции за филма. Май доста си поплаквам.

Какво дължим на родителите си?

Мисля, че никой не ни е длъжен, както и ние не дължим нищо никому. Така че не приемам, че това е дълг. Родителите са пример, който ни води, искаме или не доста дълго в живота. Вярвам в избора да приемем или отхвърлим този пример и да обичаме родителите си. Ако е възможно като стойностни хора.

Защо думата насилие продължава да е актуална в 21 век?

Защото сме слаби. И глупави. Насилието е слабост и глупост. Ако говорим за насилието, основано на пол, скоро отново беше убита жена. Брутално удушена, натикана в куфар и хвърлена. Как пък не чух един случай на мъж, убит от жена си от ревност, натикан в куфар и захвърлен? Колкото повече се правим, че не виждаме, толкова повече това насилие ще го има. Трябва да се говори. Да се крещи.

Познавате ли лоши, но наистина лоши хора? Повечето от нас правят злини, защото са наранени, нещастни, несподелени в личен или професионален план.

Не знам дали познавам лоши хора и каква е причината за лошотията им. Вълнуват ме добрите хора и техните добрини.

От какви филми имат нужда българите?

От филми за това, което ги вълнува тук и сега. От истински филми. Аз имам нужда от такива филми.

Хората винаги са свързани помежду си – съзнателно, несъзнателно, емоционално, социално… В този контект, личните граници са важни. Как изградихте вашите?

Не съм мислила за граници. Открита съм. Лесно се свързвам с хората.

Нека да поговорим за родителството като криза на личността?

Когато родителството е етикет и робува на модели, ревностно възпитавани от векове, може да е мъчение. Родителството е нещо, за което малко хора са подготвени. Животът ти, тялото ти се променя изцяло. И за добро или зло, никога повече не си истински сам.

Какво се случва и какво не се случва в живота на жените днес?

Случват се много повече смислени неща. Жените все повече успяват да се реализират и професионално. И това е тенденция, която тепърва ще се разгръща. Случва се да дават глас на проблемите си, да водят битки.

Вярвате ли, че никой не се спасява сам?

Вярвам, че имаме нужда едни от други, но винаги ние сме собствените си спасители. Ако имаш себе си, имаш всичко.