Беназир Бхуто – първата жена премиер на Пакистан

Беназир Бхуто e пакистански политик, министър-председател на Пакистан от 1988 до 1990 г. и отново от 1993 до 1996 г. Тя e сред най-обичаните местни политици и първата жена, която ръководи демократично правителство в държава с мнозинство от мюсюлмани. Това е огромно постижение, което обаче ѝ коства живота.

Интелигентна, високо образована, рядко красива, с поглед отвъд видимите граници. Родена е в едно от най-видните политически семейства на Пакистан. От 1969 до 1973 г. следва политология в Харвардския университет в САЩ, а от 1973 до 1977 г. завършва политология и икономика в Оксфордския университет в Обединеното кралство.

Завръща се в Пакистан през 1977 г., когато нейният баща е министър-председател, като смята да се занимава с външна политика. Няколко седмици след нейното завръщане военните извършват държавен преврат, баща ѝ е свален от власт и арестуван, а цялата власт преминава в ръцете на диктатора генерал Зия Ул Хак, който суспендира конституцията и налага военно положение, както и кодекса на шериата в страната.

През следващите осемнадесет месеца Беназир Бхуто често е поставяна под домашен арест, докато се опитва да събере политическа подкрепа против скалъпените обвинения против баща ѝ. През 1979 г. бащата на Бхуто, въпреки международните протести, е осъден в политически процес и екзекутиран чрез обесване.

След смъртта му Бензаир застава начело на Пакистанската народна партия, като решава да насочи усилията си за възстановяване на демокрацията в страната. През 1980 г. нейният брат Шанаваз е убит при мистериозни обстоятелства в апартамента си във Франция. Бхуто нееднократно е поставяна под домашен арест и едва през 1984 г. ѝ се разрешава да напусне Пакистан.

Като емигрант във Великобритания тя продължава да ръководи Пакистанската народна партия – Либерална партия, стремяща се към демократични промени в страната. През 1986 г. военното положение в Пакистан е прекратено и Беназир се завръща в страната, където е посрещната от хиляди нейни привърженици. Веднага застава начело на масови протести и кампании на гражданско неподчинение против режима на генерал Зия Ул-Хак и за провеждане на национални избори.

На първите свободни парламентарни избори, проведени през ноември 1988 г., Пакистанската народна партия печели убедително и Бхуто става първата жена министър-председател в ислямска държава. След години вече е в опозиция. А три години по-късно, през 1993 година, пак печели изборите и второто ѝ правителство е много успешно. Неините противници обаче твърдят, че допуска разрастване на корупцията. Това намалява значително популярността ѝ за сметка на увеличения рейтинг на ислямските фундаменталисти.

През 1996 г. е убит втория ѝ брат, заедно с още 6 души, при полицейска престрелка в дома му, което допълнително дестабилизира втория мандат на Бхуто като министър-председател. За втори път нейното правителство е разпуснато от президента в края на 1996 г. Осъдена е на 3 години затвор за корупция, отстранена е от политиката и е осъдена да плати 8,6 милиона долара. Беназир емигрира през 1999 г., като твърди, че е невинна и ще обжалва пред Върховния съд.

На 18 октомври 2007 г. се завръща в Пакистан с намерение да участва в парламентарните и местни избори, насрочени за 8 януари 2008 г., след като президентът Первез Мушараф я амнистира по отправените ѝ обвинения в корупция. При тържествено ѝ посрещане в Карачи срещу нея е извършен двоен самоубийствен бомбен атентат, при който загиват над 130 от посрещачите и 500 са ранени, самата Бхуто остава невредима.

Напуска този свят през 2007 година, едва на 54 години. На 27 декември, по време на предизборен митинг на Пакистанската народна партия в Равалпинди срещу нея е проведен втори атентат. Атакувана е докато стои изправена през подвижния капак на бронирания автомобил, в който се вози, за да поздрави приветстващите я тълпи от хора. Срещу нея са произведени 3 изстрела от мотоциклетист с пистолет, след което атентаторът взривява експлозиви, закачени по тялото му, убивайки над 20 души от присъстващите и ранявайки други 50. Беназир Бхуто, която е тежко ранена, е откарана в болница наблизо за операция и 1 час по-късно е оповестено, че е починала от раните си.

Никой не може да оспори смелостта ѝ. Наричат я Дъщерята на Изтока. Докрай се бори за правата на жените. Тя и нейното семейство изтърпяват огромни трудности, но се стараят да подобрят живота на обикновените хора в Пакистан. Политиката в тази страна обаче е опасна. Особено за жена.

 

Едни от най-въздействащите й цитати:

„Понякога губим мъжете си, не защото някой ни ги отнема. Никой нищо не Ви отнема! Губите мъжете си с безразличие, с вечни критики, с непрекъснато недоволство, с излишни въпроси, с неразбиране, с ограничаване, с инат и най-вече, защото си мислите, че щом един мъж търпи това, значи ви обича безрезервно. Бъркате мълчанието на такъв мъж, с примирение. Мъжете, които започват да мълчат, мълчат защото са решили да си отидат. И следващата жена до този мъж, няма нито да е по-красива, нито по-умна, нито ще готви по-добре. Тя просто ще го разбира, уважава и цени достойнството му. Един мъж е готов да направи всичко за жена, която веднъж е обичал – абсолютно всичко. Всичко, освен да я обикне отново“.

„Каквито и да бяха целите и програмите ми, никога не съм се стремяла към власт. Като жена лидер мислех, че съм довела друг вид ръководство. Интересувах се от проблемите на жените, от намаляването на темпа на прираст на населението… като жена влязох в политиката с допълнително измерение – това на майка. Баща ми винаги казваше: „Дъщеря ми ще влезе в политиката. Дъщеря ми ще стане министър-председател.“, но не е това, което исках да направя. Бих казала: „Не, татко, никога няма да отида в политиката“. Както вече казах, това не е животът, който избрах, избра ме … Но аз приех отговорността и никога не съм се колебала в ангажимента си“.

„Мечтая за свят, в който можем да посветим нашите социални ресурси за развитието на човешкия живот, а не за неговото унищожаване“.

„Свободата не е край. Свободата е начало“.

„Преследването на мир означава да се издигнем над собствените си желания, нужди и емоции“.

„Животът е твърде кратък, за да го прекараме, тревожейки се за тези, които ни опонират“.

„Животът никога не става стабилен, защото наистина винаги има нови причини за борба и нови предизвикателства, с които да се срещнем“.

„Очевидно не е лесно за жените в съвременното общество, независимо къде живеят. Все още трябва да извървим допълнителна миля, за да докажем, че сме равни на мъжете. Трябва да работим по-дълго и да правим повече жертви. И ние трябва емоционално да се предпазим от несправедливи, често злобни атаки, извършени срещу нас от мъжките членове на нашето семейство“.