Нина Александрова
Велиана Симеонова е от онези хора, чиято фина душа има творчески отношения не само с битието, но и с хората около нея. Почти винаги усмихната, съзидателна, отворена към света, тя е творец по характер, а външните белези се виждат в многото ѝ таланти. Те със сигурност ще покорят не само сетивата, но и сърцата ви. Едно от тези проявления е изложбата ѝ „Приказни герои от близо и далеч – продължението“, в която те са сътворени от хартия. Могат да се видят в столичната галерия „Лампион“, а продължението е от 2019 г., когато на същото място тя показа първата си колекция от изящни приказни същества.
Вели, създаваш свят на приказни герои, имаме ли нужда от такива днес?
Винаги има нужда от герои. Всеки герой на нашето време като малък се е вдъхновявал от приказен такъв, идентифицирал се е с него, подражавал му е в игрите си, идеализирал го е. Приказен или житейски, важно е да има някой, който да вдъхновява, да насърчава, да провокира, да припомня основните ценности в живота.
Има ли приказни герои в нашето ежедневие, каквито и ти твориш, и какъв е ключът за откриването им?
Приказни герои е имало и винаги ще има. В историите, но и в ежедневието ни. Стига да имаме очи и сърца, за да ги познаем. Признавам, в днешно време става все по-трудно, защото в социалните медии (в чийто хабитат всеки може да бъде такъв, какъвто пожелае), герои лесно се създават. Но не съм сигурна колко от тях са истински. Истинските герои печелят сърцата с действия, а не с думи и добре подреден сюжет.
Вели, защо от хартия?
Защото е любимият ми материал за творене. Хартията е трудна за опитомяване, но ми дава свободата да изразя себе си: тя може да бъде мачкана, изрязвана, късана, моделирана, прегъвана, наслоявана и по този начин да се пресъздава различна емоция, състояние. Мислим, че хартията е деликатна, но в зависимост от конституцията си хартията може да бъде и жилава.
Как съжителстват Дяволчето Фют и Гандалф?
В пространството на изложбата съжителстват много добре. Любопитно ще е какво ли би се получило, ако съберем двамата в един приказен сюжет… някакъв нов поджанр на вълшебните романи ще е може би.
Може ли светът да се превърне в приказка и не е ли малко подвеждащо, че израстваме с нагласата за „хепи енд“?
Всъщност не всички приказки са с хепи енд. Като пример ще ти дам веднага приказките на Андерсeн, където щастливият край е по-скоро изключение. Нагласата за хепи енд е свързан по-скоро с инстинкта ни за самосъхранение, според мен. Ако не вярваме в щастливата развръзка в живота, няма да имаме стимула да посрещнем утрешния ден.
Кога порастваме и задължително ли е това?
Порастваме в момента, в който позволим на ежедневието и битовизмите да ни отдалечат от нас самите. Когато затворим очите си за света и за малките му чудеса. Когато започнем да искаме повече да приличаме на другите, отколкото на себе си. Това, разбира се не е задължително, сами правим този избор по една или друга причина.
Кой е най-търсеният твой приказен герой и според теб защо е именно той?
Малкият принц. Вероятно защото винаги е актуален и винаги е вълнувал хората, независимо от възрастта им.
Как се справяш с трудностите – малки и големи, предизвикателни и злободневни?
С мантрата „и това ще мине“ вярвам, че трудностите ни се изпращат в живота с цел да ни научат на нещо и да ни покажат, че в нас има супер сили, за които дори не сме и подозирали, че притежаваме.
На какво учиш сина си и обичат ли младите приказни герои?
Винаги съм учила сина ми, че човек трябва да бъде добър. Не наивен, не сантиментален, а добър – без лоши мисли и действия към другите, без предразсъдъци за външен вид, религия, националност и т.н. и да помага винаги, когато има възможност. В момента е на 18 и с ръка на сърцето мога да кажа, че е добър човек.
Кой е твоят приказен герой, в буквален и преносен смисъл?
Моят приказен герой е човекът, чието сърце е по-голямо от егото му. Този, който извършва в живота си малки чудеса и геройства, без да вдига много шум за това. Детето, което всеки ден пазарува за възрастна болна съседка, или мъжът, спасил бездомно куче от удавяне… онези малки геройства, случващи се ежедневно край нас, за които не се говори много и които понякога биват омаловажавани, но те са не по-малко важни за оцеляването ни като общество.
