Нина Александрова
Яна Лекарска е от младите и талантливи режисьори у нас. Завършва кинорежисура в Нов български университет, а след това със стипендия – и в университета „Чунг-анг“ в Сеул, Южна Корея, където присъства на снимачната площадка на „Изпепеляване“. Първата й страст е журналистиката, но на киното се отдава съвсем съзнателно. Яна е участник в „Берлинале талънтс – 2020“, „Сараево талънтс – 2018“, „Токио талънтс – 2017“, „Филм+ 2019“ и др. Режисьор е на филмите „Пробуждане“, „Като захарен памук“, „Намнам букньо“, „Ефектът на доминото“, „Ноември ще бъде май“, „Тук и сега“.
Филмът „Защото обичам лошото време“, който е първият пълнометражен на Лекарска, тръгва по кината в цялата страна от 5 април. В главните роли ще видим любимите Неда Спасова и Владимир Михайлов в образите на Ирина и Борис – приятели, които след 20 години случайно се озовават по едно и също време в малкото крайморско градче, където са прекарвали летата си заедно като деца.
Яна, вярвате ли, че човек има определен брой срещи в живота си. И когато разбере, че те са съдбовни, трябва да погледна от друга, по-осъзната перспектива? За да не се налага, метафорично казано, да догонва времето.
По-скоро вярвам, че животът ни е пълен с безброй възможности, че винаги може да ни изненада. И зависи от нас да направим най-доброто от онова, с което се срещаме зад ъгъла по пътя. Това трябва да осъзнаем. И също така, че миналото е минало и то трябва да ни бъде трамплин, а не воденичен камък.
Кога се променя човек – при стрес, неочаквана раздяла или любов, от щастие, когато мисли, че нищо не зависи от него и спре да се бори?
За съжаление, много често тръгваме да полагаме съзнателни усилия към промяна, когато ни се случи нещо значимо, когато нещо ни разтърси. А би трябвало и при по-леки трусове и усещане за неудовлетвореност да можем да се огледаме и да потърсим нов път.
Това е първи пълнометражен филм за вас. Какво искахте да докосне хората най-вече?
Искам да усетят ранимостта, болката на двамата главни герои, които се крият под щастливата им обвивка. Искам да видят, че търсенето на щастието не е непостижимо, но трябва да положим усилия. И накрая искам да излязат от киносалона по-силни, по-уверени и с някаква лекота в душите, по-оптимистични, по-усмихнати.
Как избрахте местата, на които да снимате? И колко време ви отне?
Местата на морето са свързани с практиките, които имахме по време на следването ми в Нов български университет. Затова беше въпрос само на още една обиколка с оператора ни Младен Минев и художника на филма Цвета Димова за конкретизиране коя сцена на кое точно място ще бъде заснета.
Имаше ли нещо, което се обърка по време на работата? И какво си казахте в този момент?
О, имаше, разбира се. Като се почне от това, че по време на нощни снимки спря тока по цялото Южно Черноморие, до заваляване на дъжд, когато не ни трябва дъжд. Подобни ситуации са неизбежни в работата на кинаджиите и екипът трябва да е подготвен да се справя с тях – кога по-добре, кога не толкова. Но това са рисковете… не на професията, а на живота. Казваш си „Какво мога аз да сторя в тази ситуация? Как тя всъщност може и да работи за нас?“.
Кое е най-трудното и най-лесното в режисьорската професия?
Най-труден е емоционалният товар, който носиш – както на образите, които актьорите представят, така и получен от енергията на всички около теб, която ти трябва да канализираш в посоката, която искаш. Трудно е и физически. А най-лесното… не знам. Наистина не мога да определя.
Работите с думите – освен сценарист на филма, сте и журналист. Защо е важна хигиената на словото?
Защото словото има огромна сила, която малцина осъзнават. Не е случайно, че хората са казали „Казана дума – хвърлен камък“. Една дума може да прекърши или да окрили друг човек. А напоследък, особено с анонимността на социалните медии, много лесно се говори с ненужна и неоправдана агресия, правят се обидни квалификации, говори се наизуст, без проверка на истинността.
Учили сте в Сеул. Разкажете малко повече за този период – с какво ви обогати, какво донесохте от там тук, защо се върнахте в България?
Никога не съм имала намерение да оставам там. Целта ми беше да надградя знанията, които имах от България. Магистратурата по кинорежисура, която завърших в Сеул, ми даде възможност да заснема още 4 късометражни филма, да гледам десетки, ако не и стотици корейски филми. Научих се на още по-голяма дисциплина по време на работата си – да спазвам срокове, да съм гъвкава по време на снимки, да съм отворена към мнението на другите. Искаше ми се да се науча и да готвя корейска храна, но… явно готварството не ми се отдава. Добре, че в София има корейски ресторанти!
