in

ЛюбовЛюбов

Фейк нюз от времето на Балзак

Снимка: Screenshot/YouTube
Снимка: Screenshot/YouTube

Има филми, които трябва задължително да бъдат гледани по няколко пъти. Просто силата на посланието и визуалното пиршество те удрят толкова силно и челно първия път, че след тътена искаш да подредиш пъзела и емоциите си наново…

Но пък точно това е моментът, след първия сблъсък с произведението, да напишеш най-честното си ревю. Защото, както знаем от Уди Алън, всяко премисляне в дните след някоя силна прожекция вкарва в играта обществени съображения и изкривява картината. А в случая картината на „Изгубени илюзии“ е твърде красива и ярка, за да си позволя такъв грях.

Признавам, отидох с доста смесени чувства на тази прожекция. Не само заради мразовитата зимна вечер, нито заради злокобните Ковид статистики, които сякаш ни приканват да сложим живота „на пауза“ – докато дойдат по-добри времена.

От вчера филмът на режисьора Ксавие Джаноли е по кината, след като бе част от програмата на кинолитературния фестивал Cinelibri миналата година, но тъй като е адаптация по едноименния роман на любим мой автор – Оноре дьо Балзак, притеснението ми беше огромно. Да, признайте си: твърде често филмите, вдъхновени от нечий шедьовър, са далеч по-ниско от летвата на писателя и са като хипофизни джуджета пред гигантския му литературен подвиг.

В такива случаи аз лично се чувствам не просто разочарована, а предадена. Слава Богу, „Изгубени илюзии“ на Джаноли ме изпълни с възторг!

Режисьорът, вманиачен именно по този роман на Балзак, се е справил толкова блестящо и някак „интимно“ с натоварващия сюжет, че изобщо не се учудих, когато разбрах как години наред е бил обсебен от книгата.

Истинското изкуство е невъзможно без лично отношение и абсолютно отдаване – всичко друго е занаят…

В „Изгубени илюзии“ всеки жест, тон, поглед, дори уж неволно помръдване на клепача, те държат закован на стола два часа и половина, а кастът е безупречен и някак неизбежен в своето сливане с персонажите – от младите блестящи актьори (Бенжамен Воасан, Ксавие Долан, Венсан Лакост и др.) до отново поразителния Депардийо, който изпълва една второстепенна роля с първостепенно съдържание и дълбочина.

Всеки детайл в играта и цялостната визуална „опаковка“ на филма е толкова премислен, прецизен и едновременно някак органичен и естествен, че е чак болезнено това непосредствено потапяне на зрителя в красотата и пошлостта на историята, в трагичното величие на любовта и капризите на съдбата.

Младият Люсиен дьо Рюбампре, изигран великолепно от Бенжамен Воасан, е несбъднат поет с огромни мечти и още по-огромна наивност, който се оказва в Париж с цялата си неподготвеност за среща с този коварен по онова време град. Говорим за епохата след разгрома на Наполеон, когато буржоазията налага шумно и безпардонно своята арогантност и пошлост във френското общество, а старата аристокрация се бори със зъби, нокти и всякакви непозволени средства за своето място под слънцето.

Вместо в обувките на поет, възпяващ „любовта и маргаритките“, Люсиен скоро се оказва в ролята на безскрупулен журналист от изключително подкупната нова преса… И ако смятате, че днес наблюдаваме корупционни практики в медиите, то това е още една причина да гледате този филм – всичко гнило в журналистиката е вече отдавна измислено, фалшивите новини се произвеждат всекидневно и целенасочено в тогавашния уж романтичен, изискан Париж, статиите се пишат в полза на онзи, който плаща най-много, всяка рецензия на книга или постановка е предварително уговорена, идоли се създават и затриват всеки ден по бреговете на Сена, търговията с влияние стяга в обръча си и най-висшите кръгове, а за да станеш популярен писач, са ти нужни две основни неща – „известна любовница и известен враг“…

Е, Люсиен се сдобива и с двете! И се хвърля смело във водовъртежа от нездрави амбиции, фалшив блясък, алкохол и хашиш, бързо изкарани и още по-светкавично похарчени франкове, и безброй пошли статии, в които поривът му за истинска литература умира…

Всичко в този нов и продажен Париж има точно определен етикет с висока цена, а от възхода до падението разстоянието е по-малко от крачка.

Не обичам да пиша със спойлери, затова ще оставя сами да проследите начина, по който Джаноли пресъздава и режисира вакханалията и разпадането на човешкия дух.

За едно със сигурност гарантирам: филмът „Изгубени илюзии“ изобличава пошлостта, но поне го прави красиво…

„Изгубени илюзии“ през 2021 г. има номинация „Златен лъв“ за най-добър филм от кинофестивала във Венеция, както и номинация за наградата на публиката от Международния филмов фестивал в Сан Себастиан.

2022-а година започва с цели 5 номинации за наградата „Люмиер“ – за най-добър филм, най-добър актьор (Бенжамен Воасан), режисура, сценарий и операторско майсторство.

  • Харесвате ли Бенжамен Воасан като актьор?

    • Да
    • Не

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Атанасовден е, зимата си отива

15 от неразгаданите мистерии на Амазония