in

ЛюбовЛюбов СладкоСладко

Фейк нюз от времето на Балзак

Снимка: Screenshot/YouTube
Снимка: Screenshot/YouTube

Има филми, които трябва задължително да бъдат гледани по няколко пъти. Просто силата на посланието и визуалното пиршество те удрят толкова силно и челно първия път, че след тътена искаш да подредиш пъзела и емоциите си наново…

Но пък точно това е моментът, след първия сблъсък с произведението, да напишеш най-честното си ревю. Защото, както знаем от Уди Алън, всяко премисляне в дните след някоя силна прожекция вкарва в играта обществени съображения и изкривява картината. А в случая картината на „Изгубени илюзии“ е твърде красива и ярка, за да си позволя такъв грях.

Признавам, отидох с доста смесени чувства на тази прожекция. Не само заради мразовитата зимна вечер, нито заради злокобните Ковид статистики, които сякаш ни приканват да сложим живота „на пауза“ – докато дойдат по-добри времена.

От вчера филмът на режисьора Ксавие Джаноли е по кината, след като бе част от програмата на кинолитературния фестивал Cinelibri миналата година, но тъй като е адаптация по едноименния роман на любим мой автор – Оноре дьо Балзак, притеснението ми беше огромно. Да, признайте си: твърде често филмите, вдъхновени от нечий шедьовър, са далеч по-ниско от летвата на писателя и са като хипофизни джуджета пред гигантския му литературен подвиг.

В такива случаи аз лично се чувствам не просто разочарована, а предадена. Слава Богу, „Изгубени илюзии“ на Джаноли ме изпълни с възторг!

Режисьорът, вманиачен именно по този роман на Балзак, се е справил толкова блестящо и някак „интимно“ с натоварващия сюжет, че изобщо не се учудих, когато разбрах как години наред е бил обсебен от книгата.

Истинското изкуство е невъзможно без лично отношение и абсолютно отдаване – всичко друго е занаят…

В „Изгубени илюзии“ всеки жест, тон, поглед, дори уж неволно помръдване на клепача, те държат закован на стола два часа и половина, а кастът е безупречен и някак неизбежен в своето сливане с персонажите – от младите блестящи актьори (Бенжамен Воасан, Ксавие Долан, Венсан Лакост и др.) до отново поразителния Депардийо, който изпълва една второстепенна роля с първостепенно съдържание и дълбочина.

Всеки детайл в играта и цялостната визуална „опаковка“ на филма е толкова премислен, прецизен и едновременно някак органичен и естествен, че е чак болезнено това непосредствено потапяне на зрителя в красотата и пошлостта на историята, в трагичното величие на любовта и капризите на съдбата.

Младият Люсиен дьо Рюбампре, изигран великолепно от Бенжамен Воасан, е несбъднат поет с огромни мечти и още по-огромна наивност, който се оказва в Париж с цялата си неподготвеност за среща с този коварен по онова време град. Говорим за епохата след разгрома на Наполеон, когато буржоазията налага шумно и безпардонно своята арогантност и пошлост във френското общество, а старата аристокрация се бори със зъби, нокти и всякакви непозволени средства за своето място под слънцето.

Вместо в обувките на поет, възпяващ „любовта и маргаритките“, Люсиен скоро се оказва в ролята на безскрупулен журналист от изключително подкупната нова преса… И ако смятате, че днес наблюдаваме корупционни практики в медиите, то това е още една причина да гледате този филм – всичко гнило в журналистиката е вече отдавна измислено, фалшивите новини се произвеждат всекидневно и целенасочено в тогавашния уж романтичен, изискан Париж, статиите се пишат в полза на онзи, който плаща най-много, всяка рецензия на книга или постановка е предварително уговорена, идоли се създават и затриват всеки ден по бреговете на Сена, търговията с влияние стяга в обръча си и най-висшите кръгове, а за да станеш популярен писач, са ти нужни две основни неща – „известна любовница и известен враг“…

Е, Люсиен се сдобива и с двете! И се хвърля смело във водовъртежа от нездрави амбиции, фалшив блясък, алкохол и хашиш, бързо изкарани и още по-светкавично похарчени франкове, и безброй пошли статии, в които поривът му за истинска литература умира…

Всичко в този нов и продажен Париж има точно определен етикет с висока цена, а от възхода до падението разстоянието е по-малко от крачка.

Не обичам да пиша със спойлери, затова ще оставя сами да проследите начина, по който Джаноли пресъздава и режисира вакханалията и разпадането на човешкия дух.

За едно със сигурност гарантирам: филмът „Изгубени илюзии“ изобличава пошлостта, но поне го прави красиво…

„Изгубени илюзии“ през 2021 г. има номинация „Златен лъв“ за най-добър филм от кинофестивала във Венеция, както и номинация за наградата на публиката от Международния филмов фестивал в Сан Себастиан.

2022-а година започва с цели 5 номинации за наградата „Люмиер“ – за най-добър филм, най-добър актьор (Бенжамен Воасан), режисура, сценарий и операторско майсторство.

  • Харесвате ли Бенжамен Воасан като актьор?

    • Да
    • Не

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Атанасовден е, зимата си отива

15 от неразгаданите мистерии на Амазония