Нина Александрова
Великанът на италианското кино Федерико Фелини е роден на 20 януари 1920 г. Сред най-добрите му филми са „Осем и половина“, „Сладък живот“, „Пътят“, „Амаркорд“. През 1948 г. се снима заедно с Ана Маняни във филма „Любовта“. Социалната действителност е в основата на творчеството му, пресъздадена през призмата на клоуни, свещеници, корумпирани аристократи и палячовци от всякакъв вид.
Първи житейски стъпки
След гимназията Фелини се записва да учи право в Римския университет. Живее в пансион, където се запознава с художника Риналдо Геленг. Двамата непрекъснато се нуждаят от пари, започват да рисуват портрети на клиентите в ресторанти и кафета. За известно време Фелини пише и в ежедневници, но бързо напуска, отегчен от съдебните репортажи.
Четири месеца след като публикува първата си статия в „Марк’Аурелио“, влиятелно двуседмично хумористично списание, Фелини става член на редакционния му съвет, постигайки успех с постоянна рубрика, озаглавена „Ще слушате ли каквото имам да ви кажа?“. Това събитие е определяно като решаващ момент в живота му. От 1939 до 1942 година той има постоянна работа в списанието и общува активно с писатели, автори на скечове и сценаристи, което му дава достъп до шоу бизнеса и киното.
Преди да навърши 20 години, е включен в екранните надписи като автор на скечовете във филма на Марио Матоли „Пиратът съм аз!“ В навечерието на войната през юни 1940 година Фелини открива книгите на Кафка, Гогол, Стайнбек и Фокнър. Година по-късно той публикува „Моят приятел Паскуалино“ – четиво от 74 страници, която в 10 глави описва абсурдните приключения на Паскуалино, alter ego на автора.
Брак и нещастия
Докато се опитва да избегне мобилизацията, през есента на 1942 година Федерико се запознава с бъдещата си съпруга Джулиета Мазина. Изпратен е в окупираната от италианците Либия, за да подготви сценария на „Рицари на пустинята“ – филм, режисиран от Освалдо Валенти и Джино Таламо. Фелини е доволен от назначението, защото то му дава възможност за пореден път да отсрочи повиквателната си заповед от армията. Отоговорен за спешните промени в сценария, дори режисира първите сцени от филма. Когато британците обсаждат Триполи, той и колегите му успяват да напуснат града с германски военен самолет.
След като при бомбардировка на Болоня медицинското досие на Фелини е унищожено, армията престава да го търси за мобилизация, но заедно с Джулиета Мазани той се укрива в апартамента на нейна леля до падането на Бенито Мусолини през 1943 година. На 30 октомври същата година двамата се женят. Няколко месеца по-късно, след като пада по стълбите, Мазина помята. На 22 март 1944 година тя ражда син, Пиерфедерико, но три седмици по-късно детето умира от енцефалит. Тази семейна трагедия оказва трайно емоционално въздействие върху двамата и се отразява на бъдещата им работа.
Няколко месеца преди смъртта си, през март 1993 година, Фелини получава „Оскар“ за цялостно творчество. Наградата му е връчена от Марчело Мастрояни и София Лорен. През октомври същата година Федерико напуска нашия свят.
Предлагаме ви част от мислите на мъдрия и талантлив режисьор:
„Съдбата е изписана на лицето“.
„Пленяват ме хора, които могат да живеят без страх от последствията, да бъдат страстни без предпазливост, хора, които безумно мразят и обичат“.
„По-лесно се живее с гений, отколкото с идиот“.
„Младите хора не знаят какво искат, но са напълно решени да го постигнат“.
„Единствените граници на човека са границите на въображението му“.
„Трябва да живеете сферично – в много посоки. Да приемате себе си, такъв какъвто сте, без забрани, да бъдете отворен“.
„Човек съществува единствено в това, което прави“.
„Реализъм е лоша дума. В известен смисъл всичко е реалистично. Не виждам разделителна линия между въображаемото и реалното“.
„Щастието е просто временно състояние, което преминава в нещастие. За наше щастие, то също работи за нас – по друг начин. И всичко е част от карнавала, нали?“
