in

ПлачиПлачи

„Синът“ – мигове като вечности, в които не можем да помогнем на децата си

синът

Спектакълът е свършил. Аплодисментите за актьорите от „Синът“, който се играе в Народния театър „Иван Вазов“ от 2020 година, не спират. За мен всичко е миг, разтегнат на забавен каданс, опитвам се да удължа постановката. Стоя приглушено и не ставам, надявам се да продължат да играят, за да има друг край. За да бъде спасено едно дете и родителите му. Стоя в тъмното и се опитвам да осъзная факта, че невинаги успяваме да помогнем на децата си. Ужасяваща истина…

„Синът“ е важна човешка история, поредната на режисьора Диана Добрева. Пиесата е на френския драматург Флориан Зелер. Пише я като последна част от своя триптих, предхождана от „Майката“ и „Бащата“. Трите самостоятелни истории са базирани на вечната тема за семейните взаимоотношения, подложени на изпитания като умствени и психични заболявания. На софийска сцена се играят „Бащата“ и „Синът“, надявам се скоро да можем да гледаме и „Майката“ (сигурна съм, че това ще се случи).

„Синът“ разказва историята на обикновено семейство – средностатистически майка и баща, интелигентни, разведени с едно дете, което е последна година в гимназията. Бащата има ново семейство, има и втори син, на няколко месеца. Никола, голямото му дете, продължава да живее с майка си. Спектакълът започва, когато тя разбира, че той не е посещавал училище от 3 месеца, отива при баща му, за да го моли за помощ. Разводът е криза, която със сигурност се преживява тежко от всеки участник в нея. Няма лесна емоция, няма лесни решения. При някои отключва депресия, при други ускорява колелото на живота, при трети отчуждението е до толкова голямо, че емоционалната стабилност става константна.

синът

Захари Бахаров влиза в ролята на бащата, който се опитва да спаси сина си от разпад, да овладее ситуацията и да не повтаря грешките на своя баща спрямо него. Всеки негов опит обаче е провал, блъскане в стена и падане… По подобен начин се справя и майката Ана, която се играе от Теодора Духовникова. Тя е измъчена, още обича мъжа си, две години след развода, с който емоционално е натоварила и сина си, тя не може да стъпи на краката си. София, изиграна от Анета Иванова, е другата жена в живота на Пиер, втората му съпруга, която се опитва да балансира между новото си семейство и чуждия син.

Александър Тонев влиза в ролята на Никола. Всички актьори пресъздават блестящо сложните перипетии, през които минава животът им. Никола, като всяко дете, е най-уязвим. Ситуацията, в която изпадат родителиту му след развода, изостря още повече повишената му чувствителност към хората и света, отключват не само безпомощност, но и агресия. Постепенно идва апатията, прикривана с лъжи. Никола започва да се самонаранява, за да направи вътрешната си болка по-поносима.

Никола е различен. Спектакълът повдига и темата за децата аутсайдери, за ранните знаци, които не виждат родителите, за кризите, които ги превръщат в отшелници, за изолацията и важността на взимането на навременни мерки. За това, че в такива моменти едно семейство трябва да бъде смело. Да, смело, защото не става въпрос за родителска любов, а за спасение, изискващо крайни мерки. Как да различим болестното състояние на детето си? Как да го приемем?

Владо Пенев влиза в ролята на доктора, който казва на Пиер и Ана, след като синът им прави опит за самоубийство, че той трябва да се лекува, че трябва да се настани трайно в клиника, че не трябва да се вижда с тях, че не е готов, че пак ще посегне на живота си… Че родителската любов понякога не е достатъчна, за да се помогне. Колко е страшна тази истина? Колко е трудна за приемане? Мерилото е различно за всеки родител. Аршинът, с който се съизмерваме като бащи и майки, не винаги ни поставя на правилния път. Но грешките и последствията понякога са необратими.

По средата на спектакъла се появява пушка, а Чехов е казал, че ако се появи пушка в първо действие, тя трябва да гръмне в последното. И спусъкът е натиснат. За съжаление, от Никола. Последната сцена е след четири години, бащата си представя Никола жив, говори си с него… и не спира да плаче. Понякога, когато губим децата си, не е заради отчуждение или криза, а завинаги. А „завинаги“ не съществува в родителския ни свят. „Завинаги“ става болката, с която се научаваме да живеем.

„Синът“ трябва да бъде гледан от всеки родител. Спектакът е зов за помощ от нашите деца, за нашите деца. Това е театър, който може да спаси живот!

Прочетете още:

Феноменален Владо Пенев в „Бащата“

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Мароко

11 интересни факта за Мароко

Фарфале със спанак и грах

Фарфале със спанак и грах