in

Светлозар Желев пред Oshte.bg: Всеки избор в живота е правилен

Той е Светлозар Желев. Директор на Националния център за книгата и Литературен клуб “Перото” в НДК. Бил е директор в издателствата “Сиела” и “Колибри”. Преподавател в Софийския университет. Бил е редактор в списанията ГРАНТА България и АРТизанин. Създател и водещ на рубриките “Литературен гид” в радио Бинар и “Библиотеката” по БНТ. Член на МЕНСА. Автор и съставител на книгите “България за напреднали”, “За бавното живеене и насладата от живота”, “Храната, начин на употреба, или Гурме за напреднали”, и “Опитай това”.

За себе си разказва така: “Пристрастен съм към книгите, музиката, приятелите, пътуването, към промяната, различността, пресичането на граници, към красотата, жените, удоволствията, емпатията, човечността, добротата, справедливостта, към истината, прямотата, искреността, обичта, към прегръдките, целувката, докосването, към лекотата на битието, мечтите, уважението, към историята, фантастиката, реалността, ежедневните малки радости, към погледа на човек, който ме обича и цени, към ръката на приятел, подадена в нужда, към зимата, пролетта, есента и лятото, към спомените от миналото и възможното бъдеще, към морето, към островите, към фаровете, към планините, към луната и слънцето, към звездите и облаците, към синьото и черното, към откривателството, към мъдростта в думите, към бавното живеене и бързата реализация, към всеки нов ден и всяка споделена нощ, към живота и смъртта”.

Oshte.bg го попита за ефектите на пандемията – как ги вижда от неговата камбанария, от какво се страхуват мъжете в България, сънародниците ни, живеещи зад граница, на какво могат да ни научат, и още мноооого други неща. А той отговори – непосредствено, от душа и сърце, не с една, а с безрбой усмивки и благодарност!

Г-н Желев, вашите книги са като колажи от гласове, истории, различни гледни точки, които създават усещането за вселенска свързаност и изначални неща. Как стигнахте точно до тази идея, до формата? 

Такъв е и животът, калейдоскоп от случки, хора, с които се срещаме, избори, опит, преживявания, размисли и страсти. За мен винаги водещи са хората. От тях съм се учил, те са ме вдъхновявали, образовали, поддържали и споделяли пътя ми през годините. Те са и най-великото лично пътешествие – срещите ми с тях, приятелството ни, примерът, който ми дават. Тях искам да споделя с читателите, защото най-важното постижение, което имам, са те. Мъдростта им, многообразието, мислите и талантите им, познанията и достиженията, светогледа и натрупаните, невъзможни за изживяване от един човек в краткия ни живот, камари от смисъл. Те ми носят хармония и баланс, надявам се да ги донесат и на още много други хора.

Какви са вашите котви в ежедневието, които ви помагат да удържите темпа на вечното бързане?

Както разказвам и в “За бавното живеене и насладата от живота”, имам три най-важни “забавители”, както ги наричам, иначе казано – неща, които ми носят онази хармония и баланс, които според мен са бавното живеене – приятелите, книгите и пътуването. И всеки ден споделям част от времето си с тях. С книга, в разговор с приятел, в мисли и подготовка за следващото пътуване.

Защо е важно да опитваме? Всъщност, опитвайки храна, ние не опитваме ли култура, чужди усещания и начини на живот? Безброй светоусещания. 

Точно това е и смисълът на “Опитай това”, да дадем възможност на читателите да се вгледат в дуги култури и опити, да изживеят усещания и емоции, да се запознаят с култури и традиции на места, на които не са били, да се срещнат и запознаят с хора, да попътешестват и да опитат нещо ново, па макар и само по страниците на книгата. Тя е пътеводител и спътник за нови приключения, споделяне на опит и знания, на екзотични или познати дестинации, вкусове, преживявания. Тя е покана за преодоляване на вътрешните страхове от непознатото и далечното, и отваряне към света и разнообразието, богатството, на което имаме всички възможности да се наслаждаваме.

Какъв е Светлозар Желев в ежедневието?

Човек на книгата. Често ме наричат така, защото и животът ми и работата ми са посветени на книгите. Години като издател, като преподавател, литературен гид в медиите, и сега като директор на Националния център за книгата в НДК. Винаги съм обичал да чета, тези машини на времето и пространството, които ни дават възможност да избягаме от всичко, което ни носи тъга и скука, от рутината на ежедневието, от ограниченията на тялото и ума, и да съпреживеем хиляди животи, съдби и чувства. Всяка книга е пътешествие, и учител, и партньор, и приятел, и огледало, в което се оглеждаме. Четенето облагородява и вдъхновява. Затова и съм посветил живота си на литературата и книгите, намерил съм своя път с тях, и се надявам и колкото може повече хора да го намерят. Популяризирането на българската литература и нейните постижения, талантливи автори и прекрасни книги е нещо, което приемам за мисия и се надявам нейната красота да влезе в домовете и душите на хората в България и по света.

Бихте ли ни разказали как минава един ваш ден?

Събуждане около 6, малко четене, сутрешното ми ритуално пиене на чай, по 3 чаши, имам 3 любими вида чай, които редувам всеки ден – бял чай Пай Му Тан, японски зелен чай Какегава и млечен оолонг. Подготовка мислено за деня, структуриране на задачите, после метрото, НДК, срещи, онлайн и телефонни разговори, един ден в седмицата лекции в университета, вечер обикновено литературно събитие, или питие с приятел, после късна вечеря у дома, малко четене, и сън. Преди страдах от безсъние, спях по около 2 часа, и имах много повече време да чета, сега вече спя по-добре, по 5 до 6 часа. Така намаля времето за четене, но като човек наближаващ 50-те, сънят сега ми е жизнено необходим.

Вашата житейска история е на успял човек. Какво хубаво и какво негативно срещнахте по пътя? И вярвате ли, че всяко нещо има цена, в името на баланса, разбира се?

Всяко нещо има цена, и всяка цена си струва да бъде платена. Независимо от болката, от умората, от тъгата, от безсънието. Който трупа знания, трупа тъга, пише в Еклесиаст. Все пак смятам, че всяко нещо си е струвало. Моята лична философия е, че всеки избор, направен в живота ни, е бил правилен. Не можем да върнем времето назад, а и не виждам смисъл. Винаги живея сега, и за утрешния ден. Уроците съм си ги научил, грешките се старая да не повтарям, и никога не съжалявам за нищо. Освен за загубата на приятели, и ако съм наранил някого неволно. Защото никога не бих го направил нарочно. Загубата на приятел е най-ужасното за мен. Смъртта е нещо, което не можем да избегнем, тя е част от живота и неговия естествен край, та с нея съм се помирил, болката я има, но е част от човешкото в нас. Но виж, ако загубиш приятел поради неразбиране, неразбирателство, недоизказване, поради каквато и да е причина, е нещо, от което ме боли и тялото и душата. Това е най-болезненото и негативно нещо в живота ми – загубата на приятелства и неразбирането.

Ние виждаме в човека отсреща отражение на собствените си проекции, и често бъркаме в обясненията на действията и мотивите на другия, пречупвайки ги през собствения си Аз, и оттам идват много от проблемите. За положителното бих могъл да говоря с часове. Но нека се огранича до няколко неща – срещнах жената, с която сме вече 20 години заедно, имам достатъчно прекрасни приятели и приятелства, някои траещи десетилетия, други от съвсем скоро, но и те изпълващи ме с удовлтворение и вдъхновение, прочел съм толкова много прекрасни книги, че стигат за много животи, и съм пропътувал милиони километри, посещавайки десетки страни. На пари съм беден, на спомени и емоции съм по-богат от Крез.

Какъв сте като преподавател и с какви истории се срещате като такъв?

Едно от най-зареждащите неща в живота ми са моите студенти. С някои от тях оставаме приятели и поддържаме връзка и сега, още и от най-първия ми курс, преди 10 години. Много от тях са вече колеги и професионално – редактори, преводачи, автори, журналисти в медии. Какъв съм като преподавател, студентите ми трабва да кажат. Опитвам се да ги науча да използват знанията си за анализ, да се справят с трудностите, да изградят характерите си, да бъдат добри и мислещи хора. Опитвам се през моя път, да им дам увереност и сила, те самите да извървят собствения си път.

Винаги съм търсел потенциала им и съм се опитвал да им давам насоки как да го развият, доколкото мога. И съм им помагал в търсенето на работа, със съвет, или възможност. И сега ги наблюдавам отстрани с гордост и радост. Много бих искал да разкажа техните истории, всъщност доста от тях съм публикувал в медии, където съм работил, като списанието за култура и изкуства АРТИЗАНИН, или в книгите. В последната, например, “Опитай това” има истории на двама – трима бивши мои студенти – на Сони Бохосян, Гергана Гълъбова и Мартин Петрушев. В “Храната, начин употреба или Гурме за напреднали” има текст на друга моя студентка, Гергана Симеонова. Да видиш таланта и възможностите на тези млади хора, да усетиш искрата в тях, ми дава сили да продължа.

Какви са днешните млади у нас?

Не обичам генерализациите. Има прекрасни млади хора, интелигентни, активни, умни, образовани, с гражданска позиция и социална ангажираност, има и млади хора, които са открили призванието си, градят кариери и семейства, има и инертни младежи, които до много късно разчитат само и единствено на родителската отдаденост. Не можем да слагаме всички под общ знаменател, единствено и само заради възрастта, която за мен никога не е била порок. Моята надежда е била винаги да виждам хора с блясък в очите, с желание за реализация, със сила да преодоляват трудностите и с увереност в собствените сили. Смятам, че поколенията след нас са много по-освободени и пригодни за съвремието ни, но всеки сам избира пътя си и гради живота си. И никой няма право да се оправдава. Както казва Милен Русков – “Всичко от нас зависва”.

А българите в чужбина?

Техните гласове искам да чувам повече, за това и направих книгата “България за напреднали”, с текстове на българи, живеещи в чужбина, и чужденци, свързани с България. Те са толкова необходимото ни огледало, погледа от дистанция, обективния, изваден от контекста и ежедния ни битовизъм, поглед към случващото се у нас и по света. Повече от 2 милиона българи живеят извън границите на родината, и България не е на три морета, а на 4 океана. Те я носят в кръвта и гените си, в ума и сърцето си, милеят за нея, и тя трябва да бъде майка, а не мащеха, която да разчита само на парите и помощта им. Можем да научим много от тях, от опита им, от липсата на розови очила и черногледие, от сливането на културите и обединението им в един по-различен и смислен поток на съвременен глобализъм. Дано не ги разочароваме и отблъснем.

От какво се страхуват мъжете в България? 

От това, да не изглеждат слаби. И това носи ужасяващи неща. Мачизъм, агресия, егоизъм, ревност, злоба, насилие. Страхът и комплексите раждат чудовища, и за съжаление виждаме това всеки един. Домашното насилие, агресията по пътищата, злоупотребата с алкохол, наркотици и власт, дори корупцията, са плод именно на този първичен, нецивилизован страх. Много мъже избиват този комплекс с налагане на воля и насилие над по-слабите. Срам.

Как виждате пандемията от вашата камбанария?

Пандемията се оказа поредният разлом в обществото ни, дори без да говорим за медицинските измерения на случващото се. Години, ако не и десетилетия, ще отнеме да го запълним, в отношенията между нас, в породените страхове, противоречия, загуба на здрав разум и изолация, не от локдауна обаче, от вътрешната ни самота и несигурност. Психолозите дълго ще анализират последствията, сигурен съм, че и в литераурата ще бъдат направени много опити за осмисляне, но нещата никак не са позитивни. Светът стана рязко и изведнъж много по-малък, а ние се почувствахме още по-нищожни. А това никога не носи нищо добро.

Какво е за вас дома?

Любимият човек, запалена свещ и книга.

КАКВО МИСЛИШ?

1 Глас
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Как бебето да бъде спокойно в отсъствието на мама

Понеделнишкият синдром: много напрежение и повече червило!