Нина Александрова
Нито един човек не е идеален. Това клише чуваме от роднини, приятели и близки. Когато прощаваме на другите, обикновено го правим безвъзмездно – било то на дете, родител, на любим човек, на съсед… Важна стъпка от социализацията, от това – животът да продължи. Но понякога да простиш на себе си е много трудно, в повечето случаи обаче крайно необходимо.
Почти ежедневно всеки човек е изправен пред дилеми от всякакво естество. Често ни измъчва чувството, че не сме направили това, което е било необходимо. Обвиняваме се за всичко – за минали постъпки, слабости, решения, дори мисли. Затова е важно да се обуздаят механизмите на прошка към самите нас. В противен случай рискуваме да не се освободим от нито една болка или саможертва в името на друг човек или в името на конкретен житейски случай. Прошката е задължителна, ако искаме да живеем в мир със себе си, да се развиваме и да продължим напред. Понякога отнема време, друг път тя се случва, или пък не.
Често се говори за очакванията, които имаме към другите, имаме определени очаквания и към себе си. Едно от тях, което вероятно е биологично заложено, е, че сме безгрешни. Важна част от това човек да си прости е да разбере, че грешките са част от развитието, те са знак, че сме имали свободата да сбъркаме.
Оттук нататък, от нас самите зависи как се справяме с грешките си. Ако си простим, ще имаме и отговорността към действията и към шансовете, които ни се предоставят. По този начин няма да се озлобяваме, да мразим, да нараняваме и да се страхуваме. Когато получаваме прошка от другите, трябва да си я дадем и самите ние.
За мен лично прошката е процес, който изисква намиране на смисъл в емоционалните рани. Можете да преодолеете страданието, като извлечете смисъл и урок от болката си.
„Болката спира да бъде такава в момента, в който откриеш смисъла й“, е казал Виктор Франкъл. Съвременният човек има нужда от такъв механизъм за справяне. Защото ние живеем и взимаме решения на базата на собствените си преживявания и светоглед. Така е било и преди, така е и сега, така и ще бъде. За добро или зло, никой не е съвършен. Нито една човешка емоция или чувство не са съвършени. Но нека днес, не вчера, нито пък утре, днес – да простим на себе си. Това е душевен навик, и се възпитава ежедневно!
