Нина Александрова
Те идват от Филипините, Кения, Бангладеш, Етиопия. В Ливан – за по-добър стандарт на живот – за тях самите, или за да осигурят такъв на семействата, останали далеч. Идват в Ливан и стават домашни прислужници. Всяка година стотици жени тръгват, имат еднаква съдба…на Пепеляшки. Защото срещу минимално заплащане – от 100 до 180 долара на месец, понякога и без заплащане, жените работят ежедневно, понякога и денонощно, и изпълняват всевъзможни прищевки на своите работодатели като единствената им утеха е малката стая без прозорци, където прекарват нощта. Там си говорят, там си вдъхват кураж, подкрепят се, там мечтаят как да избягат или пресмятат колко още остава до края на договора.
Темата е представена в документалния филм, коопродукция на Германия и Австрия, „Стая без гледка“. Режисьор е Розер Корея. Филмът е част от специална селекция от документални филми, показана в рамките на столичния фестивал Sofia MENAR под слогана MENAR Biting Docs. Става въпрос за хапливи документални филми, показващи много от проблемите в заобикалящата ни среда, филми, които карат зрителите да се замислят след като ги изгледат.
Статистиката сочи, че всяка седмица в Ливан умират по 2 домашни прислужници – повечето се самоубиват, други просто…изчезват. Годишният трафик надхвърля 200 000 души. Работата им уреждат агенти, които взимат поне 100 пъти повече в сравнение с това, което получават наетите жени.
Документите им се отнемат веднага след като бъдат настанени в жилището, за което ще се грижат. Крачката е превенция срещу бягство и ги прави зависими и безпомощни. Подкрепят се една друга. Имат вече само себе си.
Повечето сгради в Ливан се продават със стая за прислужницата – обикновено с размерите на килер и често без прозорци. В законите за трудовата заетост подобна длъжност не фигурира, тъй като се приема, че работодателите трябва да се грижат за жените – освен заплащането, трябва да им покриват нужди от всякакво естество. Преди години само заможните семейства са имали домашни прислужници, днес обаче за ливанците това е въпрос на социален статус и интеграция в обществето, което означава, че почти всички имат такива.
Действителността на домашните прислужници обаче в повечето случаи се оказва по-лоша и от най-мрачните предположения: ежедневието им е изпълнено с насилие, нерядко сексуални издевателства и нечовешка експлоатация. От филма става ясно, че ливанките са толкова натоварени на работа, разкъсвани между ролите си на майки, домакини и съпруги, че изкарват цялата си отрицателна енергия и стрес върху домашните прислужници – тормозят ги, физически, словесно и емоционално, а често някои се озавават в болница в критично състояние – бити и недохранени.
Към момента в съда няма нито едно заведено дело.
Трафик на жени към Ливан има от и Сирия, като процесът вече продължава повече от 10 години – от началото на гражданската война. Данните сочат, че над милион сирийци, от които 51% жени, са избягали в Ливан. В момента бежанците в страната са около 25% от населението ѝ. По данни на ООН 70% от тях живеят под прага на крайната бедност. В тази ситуация се развиват нелегален труд и проституция.
Все пак понякога има пробив в законодателството. Преди няколко години парламентът на Ливан отмени законов текст, позволяващ на мъже, извършили изнасилване, да избегнат затвора, ако се оженят за жертвата си. Отменянето на закона, който е в сила от 40-те години на миналия век, бе предшествано от многогодишна борба на защитници на правата на жените.
