in

ЛюбовЛюбов

Окото на Истанбул

Окото на Истанбул
Снимка: ФОТО MENAR

„Аз не съм пейзажен фотограф. Аз съм фотограф на живите, на онези, които дишат!“ Думите са на легендарния турски фотограф Ара Гюлер, а поводът да ги изрече – документалният филм за него, „Окото на Истанбул“, сега част от Sofiа MENAR Film Festival.

Трудно е да гледаш този филм, без да се развълнуваш истински… Не просто защото характерните душевадски фотографии на Гюлер, наречен отдавна от почитателите си „Окото на Истанбул“, задават неговата рамка и поставят малкия Човек в центъра на голямата световна история – с всичките му мъки, радости, препятствия и страсти. И не дори защото толкова обичаме хем вълшебното, хем реалистично лице на Цариград, което Ара Гюлер разкрива по-добре от всеки друг. А защото „Окото на Истанбул“ ни потапя в един друг свят, вдъхновен от чистите принципи на творчеството и журналистиката, благороден и красив, който вече май сме изгубили безвъзвратно…

Златните години на фотожурналистиката, търсенето на смисъла и „душата във всеки кадър“, безценните приятелства на Гюлер с емблеми на епохата като Картие-Бресон или Пикасо, придават едно особено очарование на този филм, а нас ни потапят в носталгичното усещане за приказка.

Ара Гюлер (1928-2018) е човекът, който от 40-те години на миналия век неспирно разказваше на света не само за любимия си Истанбул (нарича себе си „дете на Таксим“), но и за всички изпитания и възторзи на това да си човек по цялата планета. Пред неговия обектив са заставали с охота личности като Салвадор Дали, Алфред Хичкок, Мерилин Монро, София Лорен, Пикасо, Индира Ганди, Марлон Брандо, Дъстин Хофман, Мария Калас и безброй други знаменитости, които Гюлер успява някак да „омагьоса“ и да извади на показ не блясъка, а душата им.

За него колегите му твърдят, че притежава едва ли не някаква „шейтанска“ харизма свише, която му позволява да стигне до абсолютно всеки. В същото време Ара Гюлер е пословичен с професионалната си етика – когато, например, най-накрая се добира до вече много възрастния Чарли Чаплин, но вижда, че актьорът седи напълно безпомощен и парализиран в стола си, „окото на Истанбул“ просто си взима фотоапарата и си тръгва… Колко негови колеги биха постъпили така?!

„Аз съм историк, синко, – обяснява благо Гюлер във филма. – Записвам историята. Записвам живота на човека, под формата на фотографии.“

Почти няма голям военен конфликт от втората половина на 20-и век, който да не е уловен от обектива му, а свистенето на куршуми и тътенът от взривове стават неразделна част от вълнуващия му живот. През 60-те години Гюлер се включва в екипа на световния фотографски колектив „Магнум“, а отделно сътрудничи на издания като „Пари Мач“, „Щерн“, „Сънди Таймс“ и други.

Снимка: ФОТО MENAR
Снимка: ФОТО MENAR

Да, живот като на кино!

Всъщност Гюлер повтаря три години един и същи клас като дете, защото бяга от училище и отива право в киното – не само за да гледа по много пъти всички възможни филми, но и да върти прожекционната машина, да наблюдава и да разсъждава… През целия си живот после твърди, че именно от този досег с киното идва характерната за фотографиите му композиция и дълбока емоционална изразност.

Син на арменка и на истанбулски аптекар, Ара Гюлер създава свой собствен свят – на принципи, изкуство и истински приятелства, който тепърва трябва да бъде разгадаван и описван. Фотографиите на вечно будното „око на Истанбул“ са само върхът на айсберга, който представлява необятната му личност. Неслучайно сред хората, скърбящи след смъртта му, се нареди и писателят-нобелист Орхан Памук.

Да, Ара Гюлер е истинско културно и човешко съкровище, а вие можете да открехнете вратичката към него с този филм…

„Окото на Истанбул“ ще ви вдъхнови, трогне и развълнува.

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Легендата Стоянка Мутафова оживява в Сатирата с холограма

Тест: Имате ли логическо мислене?