in

ЛюбовЛюбов

Окото на Истанбул

Окото на Истанбул
Снимка: ФОТО MENAR

„Аз не съм пейзажен фотограф. Аз съм фотограф на живите, на онези, които дишат!“ Думите са на легендарния турски фотограф Ара Гюлер, а поводът да ги изрече – документалният филм за него, „Окото на Истанбул“, сега част от Sofiа MENAR Film Festival.

Трудно е да гледаш този филм, без да се развълнуваш истински… Не просто защото характерните душевадски фотографии на Гюлер, наречен отдавна от почитателите си „Окото на Истанбул“, задават неговата рамка и поставят малкия Човек в центъра на голямата световна история – с всичките му мъки, радости, препятствия и страсти. И не дори защото толкова обичаме хем вълшебното, хем реалистично лице на Цариград, което Ара Гюлер разкрива по-добре от всеки друг. А защото „Окото на Истанбул“ ни потапя в един друг свят, вдъхновен от чистите принципи на творчеството и журналистиката, благороден и красив, който вече май сме изгубили безвъзвратно…

Златните години на фотожурналистиката, търсенето на смисъла и „душата във всеки кадър“, безценните приятелства на Гюлер с емблеми на епохата като Картие-Бресон или Пикасо, придават едно особено очарование на този филм, а нас ни потапят в носталгичното усещане за приказка.

Ара Гюлер (1928-2018) е човекът, който от 40-те години на миналия век неспирно разказваше на света не само за любимия си Истанбул (нарича себе си „дете на Таксим“), но и за всички изпитания и възторзи на това да си човек по цялата планета. Пред неговия обектив са заставали с охота личности като Салвадор Дали, Алфред Хичкок, Мерилин Монро, София Лорен, Пикасо, Индира Ганди, Марлон Брандо, Дъстин Хофман, Мария Калас и безброй други знаменитости, които Гюлер успява някак да „омагьоса“ и да извади на показ не блясъка, а душата им.

За него колегите му твърдят, че притежава едва ли не някаква „шейтанска“ харизма свише, която му позволява да стигне до абсолютно всеки. В същото време Ара Гюлер е пословичен с професионалната си етика – когато, например, най-накрая се добира до вече много възрастния Чарли Чаплин, но вижда, че актьорът седи напълно безпомощен и парализиран в стола си, „окото на Истанбул“ просто си взима фотоапарата и си тръгва… Колко негови колеги биха постъпили така?!

„Аз съм историк, синко, – обяснява благо Гюлер във филма. – Записвам историята. Записвам живота на човека, под формата на фотографии.“

Почти няма голям военен конфликт от втората половина на 20-и век, който да не е уловен от обектива му, а свистенето на куршуми и тътенът от взривове стават неразделна част от вълнуващия му живот. През 60-те години Гюлер се включва в екипа на световния фотографски колектив „Магнум“, а отделно сътрудничи на издания като „Пари Мач“, „Щерн“, „Сънди Таймс“ и други.

Снимка: ФОТО MENAR
Снимка: ФОТО MENAR

Да, живот като на кино!

Всъщност Гюлер повтаря три години един и същи клас като дете, защото бяга от училище и отива право в киното – не само за да гледа по много пъти всички възможни филми, но и да върти прожекционната машина, да наблюдава и да разсъждава… През целия си живот после твърди, че именно от този досег с киното идва характерната за фотографиите му композиция и дълбока емоционална изразност.

Син на арменка и на истанбулски аптекар, Ара Гюлер създава свой собствен свят – на принципи, изкуство и истински приятелства, който тепърва трябва да бъде разгадаван и описван. Фотографиите на вечно будното „око на Истанбул“ са само върхът на айсберга, който представлява необятната му личност. Неслучайно сред хората, скърбящи след смъртта му, се нареди и писателят-нобелист Орхан Памук.

Да, Ара Гюлер е истинско културно и човешко съкровище, а вие можете да открехнете вратичката към него с този филм…

„Окото на Истанбул“ ще ви вдъхнови, трогне и развълнува.

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Легендата Стоянка Мутафова оживява в Сатирата с холограма

Тест: Имате ли логическо мислене?