Катерина Хапсали
Балканите не са просто територия на картата. Те са част от географията на сърцето. И няма как експлозивната смес, която бушува по толкова сходен начин под кожата на народите, населяващи тези земи, да ни остави равнодушни. Въпреки всякакви исторически факти и недоразумения, балканската кръв е обща. Реакциите ни, светогледът ни, онази особена чувствителност по ръба на бръснача, дори балканската избухливост ни свързват с невидими, но здрави като корабни въжета, връзки. А това се усеща с особена сила, когато срещнеш някой „комшия“ в странство – особена сила кара българи и сърби, например, да се сдушават по далечни континенти и да си стават толкова близки, колкото не си позволяват „вкъщи“…
Мога да говоря до безкрай за студентските общности в Щатите, за спонтанните прегръдки при запознанство между сърби и българи, или затова как можеш най-случайно, примерно, да се натъкнеш на двойка от Белград в малко кафене в Куско, Перу, а два часа по-късно вече да пиете заедно pisco sour и да си обещаете вечно приятелство…което и до днес продължава.
Неслучайно и последният филмов продукт на това българо-сръбско сходство – и в лошотията, и в душевадската сантименталност – успява да развълнува родната публика. И да извади понякога крайни реакции…
Мафиотският екшън „Южен вятър 2: ускорение“ на сръбския режисьор Милош Аврамович рисува една доста мрачна, дори зловеща картина на подземния свят от двете страни на границата, но в същото време успява да покаже някак органично и паралелите между героите – общото атавистично преклонение пред фамилните архетипи, идентичното болезнено чувство за чест и понякога криворазбрано достойнство, изключителната сантименталност дори и при крайно отрицателните образи (да бъдеш едновременно сантиментален и лош не е противоречие в балканската емоционална палитра), безразсъдството до лудост в действията и решенията, мащабното умение силно да любиш и мразиш, и на този фон – стремежът за лесно и бързо печалбарство, толкова сходен от двете страни на границата.
Рамката, в която действието се развива, е опитът на Петър Мараш, потопен във всякакви крупни нелегални схеми сърбин, да излезе на светло, и противодействието на криминалния свят (оплел и държавата, колко балканско отново!), който не позволява тази мимикрия. На този фон малкият брат на Мараш – Ненад, се забърква в кървава нарко афера на българска територия, и Петър (изигран от сръбската звезда Милош Бикович) се юрва през границата да спасява опърничавото си, неразумно братче…
Следват много, много трупове, здрава чалга и на моменти сюрреалистични сцени на насилие и абсолютна деградация на човешкия дух, в които дрогирани отрепки се разминават с малко детенце на колело насред този вавилонски разгул, огромна бяла кобила пресича кадъра (заиграване с други примери от сръбското кино), а над всичко това, брате, се пуца!
На косъм да се превърне в поредното мафиотско-фамилно клише, филмът всъщност е спасен от силната актьорска игра на сърби и българи. Мики Манойлович е отново в кожата си на един от най-органичните актьори, които сте гледали, Милош Бикович показва нагледно защо е супер звезда не само в Сърбия, но и в Русия, всички второстепенни сръбски роли са изпълнявани с първостепенен плам, а българските актьори не отстъпват, даже напротив. Захари Бахаров прави много силна, макар и почти безмълвна роля, а сцената, в която мълчаливо умъртвява тежко наркоманизирания си син, носи послание с почти библейска тежест.
Младият Мак Маринов (в ролята на въпросния син) е покъртително убедителен и прави много силна актьорска заявка, а Мариан Вълев буквално стряска – толкова се е слял със зловещия си филмов образ. Руси Чанев, както винаги, е безупречен, макар и образът му някак да остава да виси незавършен в сюжета, и дори Асен Блатечки не дразни и не е натрапчив – колкото и пословичен да е вече със запазената си марка да пуши и да гледа лошо…
Филмът, признавам, не се нарежда сред шедьоврите в жанра си, но има защо да се гледа – и заради актьорите, и заради всички тези емоционални паралели между сърби и българи, с които започнах това ревю, и заради добрия си ритъм, и дори от любопитство.
Заради няколкото наистина вълнуващи, оголващи балканската душа сцени, съм склонна дори да простя гафа с уж „българския“ подкупен митничар, който очевидно не можеше да говори добре български, както и някои познати сръбски пейзажи, които трябваше да приемем за българска територия…
Да, очевидно педантичното отношение към детайла не е силата на Аврамович, но със сигурност успява да завихри емоциите ни с този филм. Както и да ни подкани към размисъл, а това далеч не е малко.
