in

За вярата в един „Вражалец“

вражалец

В смутни времена сме особено податливи на внушения и суеверия. Или поне имаме „благоприлично“ оправдание за това. Като се замислим, че напоследък други времена, освен трудни няма, вероятно ще намерим отговор за небивалия успех на всякакви окултни науки, астрология, нумерология и производните им. Пък и да си признаем, прогнозата за светло бъдеще, идващо скорострелно към нас, би изкушила всекиго във всеки един момент.

Друг въпрос, обикновено премълчан, е, колко смешни и нелепи ставаме в тези моменти. Дали го правим от откровена глупост, завидна наивност или чист тарикатлък? Магията на театралното изкуство отново ни дава отговори, пред които иначе би било най-малкото неудобно да се изправим.

Сляпата вяра в бързата, почти естествено, незаслужена облага, завърта тайфун от комични ситуации в постановката „Вражалец“. Представлението събира на една сцена много от любимите родни актьори. Макар през годините съставът да се промени изцяло, тези модификации само го правят още по-търсен и интересен за зрителя.

Всеки нов актьор добавя собствени различни щрихи и променя с личния си почерк общото усещане на публиката. Близо 12 години след първата поява на „Вражалец“ на сцена, Станимир Гъмов, Любо Нейков, Петьо Петков-Шайбата, Невена Бозукова и Албена Павлова продължават да пълнят театралните салони в цялата страна.Те дават на публиката това, за което бленува – да се смее със сълзи, не забравяйки ежедневието си, а надсмивайки се над най-  дребнавите му и познати сюжети. Тези за алчните и самозабравени политици, за селските  моми и ергени, за амбицията, за пъклените планове, за народа, за взаимоотношенията, за сметките без кръчмар. За въжделението „мол“ дори.

Весела или тъжна, тази мила родна картинка оживява пред очите ни и ни събужда не само за смях, но и за осъзнаване на реалността около нас, с всичките нейни не особено свежи багри. Не става дума за дълбоки екзистенциални въпроси, а за типична народопсихология. И за това колко лесно я забелязваме и осъждаме, наблюдавайки случващото се на сцената и как удобно си битуваме с нея в ежедневието ни.

Макар и осъвременен, дори и европеец, Бай Ганьо, с всичките му трансформации е не само жив, но и още по-нахитрял. Понякога се домогва до поста на селския кмет, друг път облича расото на свещеник. Ала винаги остава себе си. Без значение от пол, местонахождение и дата от календара. Кметът, Поп Стайко, Цвета, Босилка. Само си изберете персонаж. Те са тук и ни провокират да се замислим дали се смеем на тях или на самите себе си.

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

успешните хора

9 навика на богатите хора, които те не пренебрегват

Каролин Харц

Съвършенство на 74: историята на Каролин Харц