Нина Александрова
Доменико Дара е роден в Катандзаро, Италия. Започва писателската си кариера с „Кратко есе върху Съвпаденията“. Както с дебютната си творба, така и с втория си роман „Бележки за небесната механика“ (2016) добива голяма популярност и одобрение от критици и читатели. Сред отличията му са наградите: Palmi, Viadana, Corado Alvaro, Premio Citta di Como Stresa. Финалист е за престижната награда „Итало Калвино“. През есента на 2022 г. получава и престижното италианско отличие Premio Brianza за романа си „Малинверно“. Книгата печели както приза на критиката, така и наградата, която се определя от читателите. Щастливо женен е, с три деца.
Как се роди идеята за „Кратък дневник на съвпаденията“, това е поредният бисер в писателската ви биография?
Всичко се завърта около един образ. Бях в Пиза и всяка сутрин, когато отивах в университета, виждах един мъж да гледа от прозореца на дома си. Той беше все там и наблюдаваше как преминава животът на улицата. Мислех си, че вероятно е много самотен и кой знае защо си представих, че самотата му е свързана с едно писмо, което аз не можех да видя, но което лежеше на нощното му шкафче. Писмо, което той никога не беше имал смелостта да отвори. Историята на „Кратък дневник на съвпаденията“ се роди именно от това въображаемо писмо.
Казвате, че всяка от книгите ви е среща с вашите страхове. Срещу кой се изправихте с „Кратък дневник на съвпаденията“ и успяхте ли да го преодолеете?
За мен основната тема в книгата, тази, около която се въртят всички случки, е изоставянето на пощальона от собствения му баща и разглеждането на призрачната му фигура на родител, когото той никога не е виждал през живота си. При написването наблегнах силно на автобиографичния аспект, което за мен се оказа изключително благотворно и лекуващо.
Трябва ли всеки град или село да има по един такъв пощальон като във вашата книга, който да дорисува живота?
Мисля, че в действителност всяко село и град си има своя пощальон. Очарованието на неговите действия се дължи на факта, че всичко се случва без знанието на героите, че той е човекът, който предопределя живота на другите, без те да подозират каквото и да било. И аз си мисля, приятно ми е да си мисля, че това се случва всеки ден с всекиго от нас, че именно в този момент, докато си говорим или четем, някой „тъче“ нашата съдба, така както самите ние, понякога без да знаем, определяме тази на другите.
Все още ли вярвате, че на човек трябва да му липсва нещо, за да живее истински?
Дано на света да има колкото е възможно повече хора, които се чувстват щастливи, успели, удовлетворени. Аз не съм сред тях и затова продължавам да търся липсващата брънка и се стремя да открия в коя част на Луната се крие тя.
Личното спасение през спасението на другите ли минава?
Определено, да. Ние сме хора, част от дадено общество, и животите ни се допълват един с друг. Именно тези срещи и сблъсъци определят чертите на нашето съществуване.
