Нина Александрова
„Зона на интерес“ може да се обобщи в цифри: 51 награди, 157 номинации, „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм. Сред другите награди са и две BAFTA – за най-добър неанглоезичен филм и най-добър британски филм. Лентата на Джонатан Глейзър има общо пет номинации за „Оскар“ тази година, сред които за най-добър международен филм, за най-добър адаптиран сценарий и за режисура.
Филмът е направен по едноименната книга на Мартин Еймис – един от двамата сценаристи заедно с режисьора Глейзър. Мартин умира ден след премиерата на филма в Кан миналата година – на 73-годишна възраст от рак на хранопровода в дома си във Флорида. Еймис, който има общо 14 романа, две книги с разкази, мемоари и осем сборника с нехудожествени произведения, изследва ключови периоди от историята и актуални събития от съвременния свят. За Холокоста са романите му „Стрелата на времето“ и „Зона на интерес“. Първият е включен в краткия списък на претендентите за награда „Букър“, а друг негов роман – „Жълто куче“ е в дългия списък за отличието.
Мартин Еймис е известен със своите гротескови и изпълнени с черен хумор романи. Основна линия в творчеството му е абсурдността на постмодерната ситуация и излишъка. Книгите му получават противоречиви оценки от критиката, вариращи от възторжени похвали до унищожителни отзиви, но авторът се смята за важен представител на постмодернизма. Негов баща е писателят сър Кингсли Еймис, носител на „Букър“ и също починал на 73 г. Интересен факт е, че той не харесва творчеството на сина си – така и не признава таланта му – било от професионална ревност или заради изказано честно мнение. Сборникът с разкази „Преживяно“ на Мартин е базиран на сложните отношения с баща му.
Самият Мартин е противоречива личност. Той сменя общо 14 училища във Великобритания, Испания и САЩ, после завършва Оксфорд с отличие. До юношеските си години чете единствено комикси и научна фантастика. След дипломирането си започва работа като редактор в литературната притурка на „Таймс“, сътрудничи и на „Ню Стейтстман“, Обзървър. Не са редки случаите, когато предизвиква широка публична реакция с ярко заявената си антиислямска позиция, предизвикала етикета blitcon (британски литературен консерватор). Творчеството му понякога стига до жестокост.
Всъщност много малко от книгата на Мартин е запазена във филма, в това число и сюжетът. Останала е само идеята – да пресъздадеш злото, като го скриеш от погледа. Филмът проследява семейство Хьос, което се настанява в новия си дом, намиращ се точно до концентрационния лагер в Аушвиц-Биркенау. Годината е 1943, Рудолф (Кристиан Фридел) и съпругата му Хедвиг (Сандра Хюлер) се грижат за петте си деца и градината, заедно с кучето и полската им слугиня, а от другата страна на оградата им вилнее ужасът на Холокоста. За филма е ползвано интервю на една от дъщерите на Хедвиг. Тя споделя, че майка й умира на късна възраст и до последно вярва в режима и целите на Хитлер, споделя, че времето на войната е едно от най-щастливите в живота й.
Интересът към темата на Джонатан Глейзър идва от предците му, които са украински и бесарабски евреи. Филмът е заснет на немски, изцяло с немски актьори, с няколко думи на полски и идиш. Гледната точка спрямо Холокоста е невиждана досега. Музиката на Мика Леви и Джони Бърн също е невероятна, потапя ни в паралелен свят със свои отделни внушения. Такъв ефект имат и кадрите, заснети в ярки цветове – червено, зелено. Визуалната среда е повече от майсторска, донякъде и заради липсите, оставени на въображението на зрителя – той не вижда камерите на нацистките концентрационни лагери, в които всеки ден се изгарят стотици мъже, жени и деца, но ги чува. Вижда се едно, а се чува друго – дело на гениалната работа на полския оператор Лукаш Зал.
Във филма все пак има и доза хуманност, онагледена в няколко кадъра – на малко полско момиче, което нощем слага ябълки в канавките за гладните концлагеристи. Тяхна героиня е Александрия – реална личност, която умира на 90 години, малко след като се е срещнала с Глейзър. Колелото и роклята, която актрисата носи във филма, наистина са били нейни.
Филмът е шедьовър, гениално направен и сглобен. Силата му идва от това, че разделя зрителя на две – едната част от него гледа образите, а другата усеща вездесъщото зло. Жестокостта на несъответствието между двете реалности буквално ни захвърля в епохата, за която разказва, за да ни потопи педантично в „обикновения живот“ на семейството Хьос.
