Нина Александрова
Дача Мараини произхожда от семейство на интелектуалци – тя е най-голямата дъщеря на флорентинския антрополог, ориенталист и писател Фоско Мараини и художничката и галеристка Топация Алиата. Дългогодишна партньорка е на великия Алберто Моравия. В Рим Дача създава солидно приятелство с много писатели и поети, включително Пиер Паоло Пазолини, Елса Моранте, Мария Белончи, влизайки напълно в литературния кръг на времето. През 70-те години на миналия век основава театър „Мадалена“, ръководен и режисиран само от жени. Създава повече от шестдесет пиеси, играни в Италия и чужбина. Автор е на над 30 романа, както и на немалко сценарии.
Животът на Мараини е пълен с обрати. Тя прекарва детството си в Япония, където родителите й се установяват през 1939 г. и където са родени сестрите й Луиза – музикантка, певица и композиторка, и Антонела – писателка, историчка на изкуството и етноложка. След падането на фашизма семейството е интернирано в концентрационен лагер от японските власти през 1943 година, където търпи глад и лишения. Няколко години по-късно успяват да се завърнат в Италия.
Дача Мараини, която беше гост на единадесетото издание на Софийския международен литературен фестивал в НДК – чията тема тази година е „Създаваме истории. Създаваме история“, разказва, че родителите й са били идеалисти, което се превръща за нея в пример и в модел, който следва по-късно в живота си. „Идеализмът е много важен. Това означава да си верен на собствените си идеи“, убедена е италианската писателката. Тя вярва, че той се доказва, когато има риск, когато рискуваш да изгубиш нещо в името на идеала си. Сигурна е, че винаги си струва. Според Дача утопиите също са важни: „Това е нашият устрем към идеалното. Желанието да променим света тръгва от утопиите„.
„Не бих могла да си представя живота без писане. За мен да пиша е като да дишам. Това е моят начин да се свържа със света“, казва още Мараини. За нея писането, както и четенето, е лечение. „Писателят разказва своето време, бил той мъж или жена. Особено в романите“, коментира тя по повод на мъжкото и женското писане в литературата. Според нея писането е и занаят, а когато един автор излезе с произведението си на пазара, то се превръща в стока. За нея обаче това не е продукт като другите и има разлика в това да си създал литературно произведение и да продаваш кутия с шоколадови бонбони или нещо друго.
За Алберто Моравия, с когото делят общ път години наред, Дача разказва, че е бил изключителен и прекрасен човек: „Никога не съм усетила у него някакво чувство за съперничество. Винаги се е стремял да помага на другите и на младите. Ако писателите започнат да си съперничат, от това всички губим. При писането не може да има дребни страсти“.
След края на войната Алберто Моравия издава няколко романа, най-известният сред които е „Римлянката“. Той вижда в жената по-висше създание от мъжа, създава много силни женски образи. В романите си изследва отношението между любовта и секса. Други негови книги нападат дясната политика, фашизма и корупцията. Неслучайно с Дача вярват, че културата изпреварва политиката. Моравия пише няколко сценария, а по романите му са заснети прочути филми като „Чочарка“ на Виторио де Сика, „Конформистът“ на Бернардо Бертолучи, „Римлянката“ на Луиджи Дзампа, „Презрението“ на Жан-Люк Годар и др.
Неговият живот също е осеян с обрати. Роден е в семейство от средната класа. Като малък често боледува и прекарва принудителните си дълги часове на легло. Не прави нищо друго освен да чете. На 9 му поставят диагнозата костна туберкулоза. Прекарва почти десетилетие из болници и санаториуми, но болестта му оставя траен недъг – накуцва до края на живота си. По-късно обаче става журналист и предприема много пътувания, научава и няколко езика – немски, френски и английски, което само говори как трудностите са изградили един непоколебим и любознателен човек, защото не успява да завърши гимназия, но до края на живота си учи и успява да се самообразова.
Когато е едва на 22 години, издават първия си роман – „Безразличните“, на власт вече е Бенито Мусолини. Официалната критика и власт приемат враждебно Алберто, притискат го, забраняват публикациите му, дори и онези, подписаните с псевдоним. Около 9 месеца е принуден да се укрива в обор в планината. Спасяват го настъплението на американската армия през 1944 г. и краят на Втората световна война. През 1952 г. творчеството му отново е забранено, този път от Ватикана, определен е като „нравствено упадъчен“. Моравия е убеден, че писателят ни дава да погледнем през ключалката, за да видим нещо, което в противен случай не бихме могли.
С Дача живеят съвместно 16 години – от 1962 до 1978 година. През това време пътуват заедно с Пиер Паоло Пазолини и Мария Калас, ставайки свидетели на тяхната невъзможна любов. По повод 100-годишнината на Алберто – Мараини излиза с публично изказване, че в Рим трябва да има музей на Моравия, в какъвто може да бъде превърнато последното му жилище в италианската столица.
