Любимата на Кафка продава писмата му за 8000 долара: „Да пишеш, означава да се разтвориш безгранично“

Едно легендарно издание заживява нов и луксозен живот в твърди корици след 40 години отсъствие от българския пазар и точно 140 години след рождението на писателя. „Роден съм да живея в самота“, подбор от писмата на Франц Кафка, /“Кръг“/, един от ключовите писатели на ХХ век, събира най-ценното от кореспонденцията на енигматичния автор – писма до любимите му Фелице Бауер и Милена Йесенска, знаменателното „Писмо до баща ми“ и селекция от кореспонденция с приятели.

„Роден съм да живея в самота“ е ци­тат от писмо до Фелице и свързваща нишка между всеки от текстовете в книгата. Откровени, дълбоко емоционални, те са неповторимо свидетелство за изключителната чувствителност, сложен гений и още по-сложен характер на Кафка. С тях не просто навлизаме в личния живот на писателя и съпреживяваме съкровените му любови, но и ни се разкриват пронизващите му мисли за живота, изкуството, смъртта, гнетящите го страхове и трагедията в живота му.

Книгата започва с кореспонденцията с първата жена, пленила го – Фелице Бауер, така отдалечената по дух и по душа спрямо всяка друга дама в живота му и от самия него. Прагматична, амбициозна, земна, тя не се подвоумява да продаде писмата му за сумата от 8000 долара през 1955 г. Това са общо 511 писма, картички и телеграми, общо 700 страници, изпратени от Прага до Берлин между 1912 и 1917 г. Това е и най-плодотворният период в творчеството на Кафка, в който той създава едни от най-значимите си текстове – „Присъдата“, „Огнярят“ и „Метаморфозата“, първите части на „Процесът“.

Следва легендарното „Писмо до баща ми“ – мъчителна и всестранна изповед и ключ към творбите на Кафка, в което той се изправя срещу баща си. За пръв път, почти в края на живота си, върху сто и три страници, той излага улика след улика за злодействата на тираничната му власт.

А сетне идва селекция от писмата му до Милена Йесенска, които заради значимостта си често са публикувани и в отделно издание. Връзката (макар и абсолютно платонична) на Кафка с тази омъжена жена е кратка, но ярка, трескава, наситена, и оставя след себе си куп безценни писма. След раздялата с Милена му остават само две години живот. Писмата стават все по-кратки, накрая се смаляват до бележки, мънички хвърчащи листчета, върху които пише кратки изрече­ния, за да общува от леглото в болницата, тъй като вече му е невъзможно да говори.

И въпреки изричната воля на Кафка към приятеля му Макс Брод след смъртта му да унищожи всеки написан ред, творчеството му оцелява. Брод публикува ръкописите на трите му романа: „Про­цесът“, „Замъкът“ и „Америка“, а първите фрагменти из кореспонден­цията отпечатва през 1937 г., разширявайки я с нови през 1946-а. През 1952-ра излизат и писмата до Милена Йесенска, през 1967-а –  до Фелице Бауер. Така светът получава двама писатели – единият, повлиял десетки последвали го велики имена в световната литература, и втори – откровен и чувствителен, умело скрит в първия.

В послеслова си Ирен Крумова пише: „Чрез кореспонденцията си Кафка се опитва да пребори самотата, да се отскубне от присъдата й, поне за кратко да я отклони. Затова и независимо дали са до люби­мите жени или приятелите, гласът му в тях е толкова безстрашно прям, а съдържанието им – наситено с признания, дълбоко изповед­но. Разликата между този Кафка и създателя на фикционални текстове минава рязко като с нож: колкото по-отчужден, непроницаем и енигматичен е като писател, толкова е по-открит, оголен до прозрачност в писмата си. Това е Кафка в цялата си уязвимост“.

Откъс:

„До Фелице Бауер

14 срещу 15 януари 1913 г.

Мила моя, времето отново отлетя в писане до късна нощ, към два часа все ми идва наум китайският учен. Жалко, много жалко, че не ме буди приятелката, а само писмото, което искам да й напиша. Веднъж ми бе писала, че искаш да си край мен, когато пиша; но помисли само – та тогава не бих могъл да пиша: и без това не умея кой знае колко добре да го правя, но в този случай изобщо няма да съм в състояние да пиша. Да пишеш, означава да се разтвориш безгранично; възможно най-голямата прямота и всеотдайност, с които обикновеният човек мисли, че се загубва в човешките взаимоотношения, и следователно, докато е жив, ще се страхува от тях – защото всекиму се иска да живее, докато е жив – та тази прямота и всеотдайност далеч не са достатъчни, за да пишем. Онова, което се взема от тази повърхност за нуждите на писането – ако не върви по друг начин и по-дълбоките извори мълчат, – не представлява нищо и рухва в мига, в който едно по-правдиво чувство разтърси този горен слой.

Затова човек не може да бъде достатъчно сам, когато пише, затова около него не може да е достатъчно тихо, когато пише, нощта за него почти не е нощ. Затова времето, с което разполага, не достига, тъй като пътищата са дълги и човек лесно може да се изгуби, понякога дори го обзема страх и затова без никаква принуда или примамка му се ще да хукне назад (желание, което по-късно винаги бива тежко наказвано) подобно на усещането при неочаквана целувка от най-обичаните устни!

Често ми се е случвало да мисля, че най-добрият начин да живея би бил този: да се намирам с всичко необходимо за писане и лампа в най-отдалечения край на дълго и заключено подземие. Храна да ми донасят, като я оставят винаги далече от моето помещение – зад най-външната врата на подземието. Пътят до нея под всички подземни сводове и по халат би бил единствената ми разходка. След това бих се връщал обратно до масата си, бих се хранил дълго и с благоговение и веднага бих започвал отново да пиша. Какви неща бих написал тогава! От какви дълбини бих ги откъснал! Без усилие! Защото пълната концентрация не познава усилието. Само дето не бих издържал може би така и бих бил завладян от невероятна лудост при първия неуспех, който положително е неизбежен дори и при това положение. Ти как мислиш, любима моя? Не изоставяй обитателя на подземието!

Франц“.