Разрушаването на нашата Берлинска стена се случи на екрана, а не на площадите

„Нери Терзиева си отиде на 2 юни 2022 г. Веднага я обявиха за легенда, връх на българската журналистика, прима на интелигенцията, не журналист, а институция. Депутатите станаха на крака да я почетат. Не знам дали някой се сети, че след 1989-а Нери има само няколко журналистически години. И въпреки това беше запомнена. Защо?

Дали нейното появяване в „По света и у нас“ през 1990-а, като част от легендарния „Екип 2″, за много хора не беше истинската промяна? Някои са ми споделяли, че разрушаването на нашата Берлинска стена се случи на екрана, а не на площадите. И едно от доказателствата, че България вече не е същата, беше усмивката на Нери.

А дали неочакваната емоция след смъртта й не идваше и от носталгията по времето, когато Петър Стоянов и Нери до него ни даваха самочувствието, че най-после ставаме граждани на една нормална европейска държава?

И дали не си отиде, когато разбра, че много от мечтите й няма да се случат в този живот?

Не знам дали тази книга ще отговори на всички въпроси. Написах я, след като много приятели ми казаха, че трябва да го сторя. Знам, че ако Нери гледа отгоре, ще ме упрекне. Меко казано.

Реших се да го направя, защото нещичко от тази книга може да накара някои млади хора да изберат нелесния път в живота си…“

Думите са на Евгений Тодоров, съпругът на Нери Терзиева. С тях започва „Книга за Нери“.

Той е известен телевизионен журналист, драматург и режисьор. И един от най-четените блогъри у нас. Автор е на много книги, сред които превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“, „Наръчник на носталгика“, „Тайните писма до Бойко Борисов“ и романите „Рекет“ и „Рекет 2. Бардакът срещу държавата“. Тодоров е автор и на уникалната серия от пет документални книги „Запомнете Пловдив“ – стари истории, разказани от очевидци.

Г-н Тодоров, това ли е най-трудно написаната от вас книга?

Не знам дали „трудно“ е най-точната дума. Но не ми беше лесно. Мисля, че тази книга трябваше да се напише. Опитах се тя да не бъде строго биографична, а в някаква степен да обяснява и някои обществени събития от последните десетилетия. Тези, в които Нери е присъствала. Мисля, че тези, които се интересуват от историята на прехода, ще намерят някои нови детайли в общата картина.

Как успяхте да „подредите“ толкова много спомени за толкова кратко време?

Книгата съвсем не е подредена. Някои ще кажат, че е хаотична. Но нямах време да я подреждам. Много хора ми внушаваха, че трябва да има такава книга и да бъде написана възможно най-бързо. След като я предадох, продължавам да се сещам за неща, които си заслужава да бъдат припомнени. Откривам и снимки, които са ценни. Мисля, че някои хора ще ме обвинят, че съм пропуснал много важни неща. Надявам се, че тази първа книга ще провокира и други близки на Нери хора да споделят свои спомени от своя гледна точка.

Животът на Нери Терзиева е изпълнен с много перипетии, но успехите, които постига като журналист, пиар и преподавател, са забележителни. Докосна ли се тя според Вас до „американската мечта“?

Мисля, че на няколко пъти тя би трябвало да е доволна от това, което постигна. Не знам дали точно това са били мечтите ѝ. Знам, че от ученичка е мечтала и даже е била уверена, че ще стане телевизионен журналист. И стана. Нарекоха я даже приживе „легенда“. Беше в Белия дом, Елисейския дворец, отвъд Полярния кръг, в Холивуд – като номинирана за „Оскар“, и къде ли още не. Но по-важното е какво тя не постигна. Това е една от темите в книгата. Сериозен повод за размисъл. Какво би се променило в България, ако Нери бе продължила работата си в БНТ? Ако й бяха позволили да реализира забравения днес проект „Темпо“ – за първа частна телевизия? 5 години преди бТВ. Остава открит въпросът кой нареди да се отделят едни милиони, за да се ликвидира Би Ай Ти – телевизията, която няколко години беше самотен остров на свободното слово? Става дума за години денонощен труд, загубен в крайна сметка – защото някъде някакви хора решават: „Абе, тази Нери не иска ли прекалено много? Я да й подрежем крилцата“.

Та не знам дали в България може да има „американска мечта“!

В книгата не спестявате почти нищо – нито на Нери, нито на себе си, нито на обществото, нито на времето, в което живеем. Как според Вас би реагирала Нери, ако можеше да прочете написаното?

Тя не обичаше да се пише за нея. Отказваше интервюта… Хайде, оставете на мен да търся отговор на въпроса. И да преценявам дали не сгреших.

Описвате по изключително интересен начин срещите на Нери Терзиева с личности като Бил Клинтън, принц Чарлз, Жак Ширак, Борис Елцин, Вацлав Хавел, Сюлейман Демирел, Лех Валенса и много други. Коя от историите лично на Вас Ви беше най-интересна?

Помня кога за пръв път й завидях. Когато ми разказа за Вацлав Хавел – как се разкъсвал между предварително написания текст, който трябвало да прочете, и думите, които били вътре в него… Беше се докоснала до една невероятна личност. За тези срещи знам само някои любопитни истории. А зад тях стоят папки с документи, организационни планове, грижливо събирана информация, труд на много хора. И много неизвестни подробности. Тези неща може би някой друг трябва да опише и остави за историята…

В книгата пишете: „…до края работеше денонощно. Но не журналистика. А може би работеше за журналистиката на утрешния ден, обучавайки и възпитавайки една нова смяна“. Вярваше ли Нери Терзиева в своите ученици, виждаше ли в тях бъдещето на българската журналистика?

Вътрешното ми оправдание да поема риска и да напиша тази книга е точно надеждата, че ще достигне до тези, от които зависи утрешният ден на българската журналистика. Може би ще придобият кураж да тръгнат по нелесния път. Ще преценят, че не е толкова страшно да останеш цял живот верен на своите принципи и морал…

Ако трябва да извадите едно изречение от казаното или написаното от Нери, над което си заслужава да помислим, кое ще бъде то?

„Надявах се да преживея…“

Още по темата четете – ТУК.