Родителство по време на Ковид: 6 механизма за справяне

Ако някой ми беше казал, когато за пръв път прегърнах сина ми след раждането преди близо 11 години, че един ден това любимо лице ще бъде често скрито под маска…сигурно щях да се изсмея, признавам. И да кажа на човека, изказал подобно налудничаво предположение, да си смени дилъра.

Подобни сценарии наблюдавахме само в антиутопичните филми, а и жилавият ми оптимизъм нямаше да ми позволи да ги допусна като реалност.

Последните две години обаче не само свикнах да различавам отдалеч лицето на моя син с маска, но и сякаш целият ни живот се превърна в един нескончаем Хелоуин, чиято цел обаче не е забавление – защото страховете ни са съвсем, ама съвсем истински, а опасността наистина дебне отвсякъде. И ако след Хелоуин можем просто да изметем последиците от зловещия купон и да си доядем сладките, то в Ковид пандемията истинският маскарад няма признаци да приключи, а животът ни просто не се връща в старите релси…

„Новото нормално“ не е нормално изобщо, всяка мярка е предпоследна, а липсата на контрол, предвидимост и сигурност (все неща, важни за личното и общественото спокойствие) изглеждат като ретро мираж.

Всичко това се усложнява, разбира се, когато имате ученик вкъщи. Всяко нареждане е предпоследно, децата ни няколко пъти вече влизат в ролята на лабораторни мишлета, а родителските работни планове трябва понякога да се променят в рамките на часове – особено когато няма баба или дядо под ръка и на нисък старт да гледат наследника, а собствените ти занимания също зависят от Ковид статистиката.

Комбинирайте всичко това с ужаса от поредния щам, с вечното вглеждане в състоянието на детето, с ужаса от всяко обаждане или мейл от училището… Онова старо китайско проклятие – да ти се падне да живееш в интересни времена, ни връхлетя бързо и ударно, честито на печелившите!

Но въпреки приливната вълна от несигурност и притеснения, човешкото същество отново се оказа изумително божие и природно творение: успя да се приспособи и мобилизира. Сигурна съм, че всяко семейство е намерило собствени и уникални начини за справяне с всекидневния стрес.

Тук ще споделя нашите лични спасения: тези, които помагат на мен и моя син Ахилеас да вървим напред без меланхолия и униние в тези дни на изпитание пред човечеството.

Открихме забавните елементи в тежката ситуация

Спомняте си филма „Животът е прекрасен“, нали? Откакто през 1997-а Роберто Бенини ни потопи в историята за бащата, който пресъздава пред невръстния си син живота в концлагера като интересна игра, стандартите за кино, което сграбчва душата ти и не я пуска, са завишени безкрайно.

Слава Богу, ситуацията с Ковид не е тъй зловеща, но урокът от гениалния филм може да ни послужи – без значение какво е сервирала Съдбата пред нас, винаги можем да открием забавни елементи за справяне пред детето ни. Често именно чувството за хумор се оказва спасителното въже насред житейските бури.

Ние например не спряхме да се шегуваме с маските – често съм наричала детето ми Зоро! Също така решихме да се откажем от скучните и стандартни модели – почнахме да се заиграваме с всевъзможни десени на платовете и за всеки от тях да измисляме конкретна история. Точно в момента сме на тема всякакви камуфлажни шарки – все пак порастваме, а момчетата искат да са командоси, нали.

Смешни истории а ла Уди Алън съчинихме и по повод тестването в училището. Но не, не бих ги разказала тук.

За говоренето през маска и всички покъртителни езикови недоразумения също измислихме анекдоти, а онлайн обучението ни даде повод да подбираме дрехи и тоалети, с които рядко можеш да идеш в училище (детски блейзер и бяла риза, например), да показваме домашния ни любимец (забавното йорки Шамбала) по време на междучасията и да споделяме весели моменти от домашния бит…

Усмивката отново влезе в живота ни – макар и през маска понякога. Нали знаете, че най-истински човек се усмихва с очите си?

Значимост и делегиране на отговорност

Няма дете, което да не обича да се чувства по-голямо, сериозно и отговорно. Всички искаме да пораснем по-бързо, когато сме малки (без да знаем колко всъщност се прецакваме с това неразумно желание, но това е тема на друг текст.)

Ситуацията с пандемията даде шанс на сина ми да се почувства като „голямо момче“, което носи на плещите си родителското доверие. А това е винаги повод за детска гордост! И за готовност с радост да изпълняваш всички важни в последно време неща: задължителното носене на маска в училище и на други обществени места, редовното и по-често от обикновеното миене на ръцете, дезинфекцията с нужните препарати, ползването на антибактериални мокри кърпички, контрола над несъзнателното докосване на лицето и т.н.

Личната легенда – да живееш, за да разказваш

Това беше моят отговор на чисто детския въпрос, който всъщност и възрастните почнахме да си задаваме: защо, за Бога, ни се случва това?! Започнах да обяснявам на моя син, че всяко поколение има своите изпитания и запомнящи се моменти, които един ден да разказва на внуците и децата си… С гордост от преживяното и надмогнатото. И някак естествено успях да му внуша убеждението, че тези времена на пандемия и несигурност са всъщност част от канавата на неговата лична история. Неслучайно автобиографията на гениалния Маркес се казва „Да живееш, за да разказваш“.

А нашите деца определено ще има какво да разказват един ден, нали?

Нова паралелна Вселена от повече различни активности

Нямаше как, разбира се, последните две години децата ни да се включват в обичайните за тази възраст дейности. Отпаднаха, съвсем естествено, големите събирания и чествания на рождени дни и всякакви други празници, някои масови спортни занимания, дори ходенето на гости и игрите в парка бяха силно ограничени от различни родителски страхове… Аз съм от по-смелите майки, но напълно разбирам и желанието на някои родители да изолират максимално децата си.

Тъй че трябваше светкавично да си измислим паралелна Вселена – няма дете, което да търпи дълго вакуума и скуката! (Всъщност, все по-често си мисля, че за децата именно скуката се оказа най-голямото изпитание през последните две години.) И ние успяхме, за огромно мое удовлетворение, да създадем „алтернативен живот“ в свободното време, който да запълни обичайния.

Все по-дълги разходки, които са и повод за много разговори на всевъзможни теми. Повече посещения на театър и кино, когато няма локдаун, разбира се. Четене. Да, четене! Не само синът ми, а и доста деца от приятелския ни кръг, бяха правилно насочени към литературата като начин за осмисляне на свободните от други занимания часове. Всякакви настолни игри – от карти до шах, също влязоха в употреба. Особено забавен е фактът, че синът ми се оказа по-добър от мен в шаха и таблата, и това внесе още повече оживление в заниманията.

Повече близост

Всъщност, ние приехме пандемията като шанс. Като възможност да прекарваме повече време заедно и да се наслаждаваме взаимно и истински на компанията си.

Замислете се: никога няма да имате втори шанс да присъствате в детството на вашето по-добро продължение! А не мога да ви опиша колко прекрасно е да успееш да откриеш някакъв по-дълбок смисъл в случващото се през последните две години – това е сигурен залог за сила и издръжливост. Нищо не ни прави по-живи от усещането за Смисъл: всичко друго е вятър и мъгла…

Приехме пандемията като възможност да прекарваме повече време заедно и с радост установихме, че готвенето например е също разкошна възможност за споделеност, както и включването на Ахилеас в различни домашни задължения.

Най-важното: в нито един момент не отказах да говорим за случващото се в световен и личен план. Всяко дете обича да е уважаван и ценен събеседник. И ще ви е благодарно завинаги, ако го превърнете в свой довереник и приятел.

Големият урок за контрола

Започнахме да учим заедно със сина ми този урок във времената на Ковид… А именно: не можеш да контролираш всичко в този живот!

Без значение колко подготвен си житейски, професионално, академично – понякога нещата са напълно извън твоята възможност да им влияеш и в това няма нищо стряскащо всъщност. За мен лично (като бивш control freak) това беше прозрение, а животът притежава уникалната способност неспирно да ни преподава уроци. И да ни показва, че във всяка беда има скрита благословия, стига да я видиш навреме.

Така заедно се учим с детето ми, че липсата на контрол не трябва да ни стресира. Че трябва да имаме повече доверие в Провидението.

И че когато нищо вече не е сигурно, всичко става възможно!