Човекът, който продаде кожата си – когато свободата е робство

Филмът „Човекът, който продаде кожата си“ (Cinetelefilms, 2020) те стиска с едната ръка за врата, а с другата те удря право в сърцето. Не си спомням откога не ми се бе случвало да изляза от киносалон с усещането за пареща топка в гърлото и с издайническо прещракване вляво… Просто темата е толкова болезнено актуална, че няма как да си равнодушен: превръщането на човешкото същество, на божието творение, в стока.

Факт е, че всички ние, всеки ден, отдаваме част от свободата си някому, но функцията на изкуството е да доведе тази ситуация до екстремности – защото само така посланието бива чуто.

Младият сириец Сам Али (изигран от превъзходния актьор Яхия Махайни) е подгонен от конфликтната обстановка в страната си и бяга в Ливан с мечтата някак да се добере до Европа, за да бъде с любовта на живота си. И защото Мефистофел, разбира се, няма друга работа в този момент, на пътя на Сам се изпречва авангарден световноизвестен художник с предложението да купи… гърба на сириеца и да го превърне в свое произведение.

Сделката е уж за кожата на Сам Али – артистът татуира на гърба му шенгенска виза, създавайки „концептуален арт“ за милиони… Но всъщност се оказва сделка за душата на младия мъж, тъй като от този момент сириецът буквално се превръща в предмет, в музеен експонат, поставен в галериите редом с другите „произведения на изкуството“. Откупуван, препродаван, уж свободен да бъде накрая в лелеяната Европа, но всъщност истински роб. На консуматорския световен модел, на едно загубило трезва преценка в своята презадоволеност и цинични капризи западно общество, на съмнителното „изкуство заради самото изкуство“, дори на своята първоначална наивност.

Мечтата се превръща в кошмар, а как и дали Човекът ще пребори Системата, остава да разберете като гледате този смело оголващ най-дълбоките язви филм, неслучайно номиниран за „Оскар“ миналата година.

Режисьорът и сценарист Каутер Бен Хания очевидно е вдъхновен от реален случай през 2007 г., когато белгийски артист създава произведение на изкуството върху кожата на обикновен човек, приравнявайки го по този начин до експонат, и това е поредното доказателство на едно мое старо подозрение: че животът винаги изпреварва изкуството, но само творецът може да ни накара да се вгледаме честно в раните на обществото.

И ако всичко казано не ви е достатъчно, за да си доставите това катарзисно преживяване, нека хвърля и един истински sales pitch: във филма участва и много русата, преднамерено състарена Моника Белучи, в ролята на комерсиален злодей, пардон – търговски агент на художника.

Накратко: причинете си „Човекът, който продаде кожата си“.

Няма да съжалявате.