Нина Александрова
Антония Апостолова работи 15 години като редактор и журналист. След това създава фейсбук страницата и сайта „Литературни разговори“, в които публикува рецензии на книги, интервюта с писатели, информация за нови заглавия и преводи. Освен автор на 3 книги – „Солена ябълка“, „Потъване в мъртво море“ и „Нас, които ни няма“, е преводач на израелския поет Амир Ор. Разговаряхме с нея за любовта към книгите и писането, любовта и семейството.
Г-жо Апостолова, автобиографични ли са книгите на един писател? И ако да, какво взима и какво ви дава това – като творец и като човек?
Да, вярвам в това, че всяка книга е колективно алтер-его на своя автор. Дори когато създава сюжети и характери, с които никога не се е срещал и които са радикално различни от него и от света му, той прави това с обхвата на своето собствено въображение. В начина, по който ги представя, неизбежно личат и ценностната му система, и „възпитанието на чувствата“ му, и житейския му опит, и естетическия му вкус. Това вече са автобиографични маркери и инструменти.
Но вие вероятно ме питате за фактите, с които един писател работи. Да, нормално е много творчески кариери да започват с откровено автобиографични романи или да завършват с мемоари, защото тягата на онова, което познаваме, е ужасно силна. Нуждата, или дори суетата, да разкажем себе си е незаобиколима. Каквото и да пиша, измъквам нишка по нишка от тъканта на личния си живот и го вплитам в тази на литературното повествование. Преди се страхувах, че този подход неизбежно ще стигне до изчерпване, но вече не мисля така.
В същото време съзнавам проблема да работиш с истината, с онова, „което действително се е случило“. През цялото време, докато пишех собствения си автофикционален роман, усещах истината и като пречка. Изпитвах съпротивата на фактите, към които чувствах дълг – дълга да ги разкажа без да ги изменям, дори и минимално. Чувствах се виновна, когато го правех, сякаш омърсявах истината, но тъкмо тогава изпитвах и свободата. Свободата да доизмислиш живота си, на който в крайна сметка трябва да гледаш като на литературен материал.
20 години сте писали романа „Нас, които ни няма“. Защо ви отне толкова време?
Със същата сила може да се каже и обратното – че двадесет години не съм го писала. Представете си плющящата сила на един разпънат до безкрайност ластик, пуснат много далеч от мястото, където сме го подхванали между пръстите си. Сборното време, в което съм се занимавала с текста обаче, е доста по-малко – големи са просто паузите. Това са паузи и на несигурността, и на допълването и пренаписването, и на обрастването с нов опит и език. Всяко продължително прекъсване в процеса на писане е опасност, тъй като при всяко завръщане към текста се връща нов човек, чиято гледна точка, ценността система, чувствителност, умения са различни. Не случайно всички курсове по творческо писане съветват да се пише всеки ден, дори и по малко, и почти рутинно да се поддържа връзката с историята и езика. Която в крайна сметка е връзка със самия себе си.
Както казах, това е силно автобиографична история, която носи много травми. Прототипът на моя герой загина много млад и моята неистова любов към него дълги години постига своята сублимация. Давам си сметка, че подсъзнателно е трябвало да „изчакам“ и смъртта на баба и дядо, а после и на татко, за да посветя книгата и на тях, тъй като надсловът й гласи: „На всички мои любими мъртви“. Когато си започнал романа при млад, жив и жизнен родител, а си го завършил при възрастен, болен и в крайна сметка отишъл си баща, трябва да преосмислиш целия начин, по който мислиш за него и за тона на историята.
Това книга, която отразява „трагедията на споделената любов“ ли е? В какво се изразява тази трагедия?
Това бе израз на големия ни писател проф. Иван Станков, който написа за главния ми герой и разказвач: „Няма такъв измъчен от любовта човек в българската литература. Не от несбъдната, а от сбъдната. Тънък и фин, чувствителен като струна, сложен, с една камара възможности за всяко решение и за всяка дума (щастливи са онези с по един вариант!)“. Има много високохудожествени книги за несподелената любов, но мен ме интересуваше начина, по който човек (в случая 16-годишният протагонист Мартин) е способен – поради страховете, неувереността, фатализма, мазохизма, слабостта, неопитността си и най-вече примера на собственото си разбито семейство – да измъчи себе си в една споделена любов, да я държи непрекъснато на синора със смъртта, да усеща болката и жилото й, да бичува себе си поради съмненията, че не я заслужава и сам ще я унищожи заради проклятието на гените си. И в същото време с една изострена поради всичко това чувствителност да прозре величието й, да се посвети на това своеобразно самоубийство и да се остави да бъде приютен там, където смъртта и обичането са едно и също. Неслучайно един от най-важните цитати в книгата е „Не знаех нищо, но твърдо вярвах, че не е минало времето на ужасните чудеса“ – последното изречение от важния и за книгата ми, и за мен самата роман на Станислав Лем „Соларис“.
Определяте книгата си като „класически роман на израстването“. Как израснахте в годините на прехода?
Опитах се да избягам от абсолютно всички клишета за 90-те и за Прехода, които се повтарят до втръсване в почти всеки роман за онова време. Не знаем ли вече всичко за него, докога ще повтаряме тези стереотипи, защо във всеки текст за 90-те задължително трябва да присъстват мутрите, бедността, престъпността, разпада на морала, чалгата? Има паралелно съществувания и израствания, има балони, в които всеки от нас е живял, дори тогава. Ние, тийнейджърите от моята среда, съществувахме в балона на музиката, на книгите, на любовта, на аналоговите връзки, на битовия минимализъм. Онова, което е разрушително в историята ми, не е външно обусловено, не е плод на обстоятелствата, не е функция на Прехода – то е вътрешно и общочовешко, и може да се случи във всяка друга епоха. Да, маркерите на времето съществуват и много читатели биха могли да изведат общите знаменатели за нашето поколение на 70-те и 80-те, но не това е водещото. Честно казано ми е омръзнало от преговарянето на този мрачен, циничен, избирателен списък с атрибути на десетилетието и обясняването на всичко, което сме станали, чрез него.
Какво се случи, след като на 14 години прочетохте целия Достоевски?
Сега определено мисля, че това съвсем не е препоръчително за едно младо съзнание. Чувствам се белязана от тези романи, които четях под чина в час, от чиито герои не можех да се откъсна. Едно тийнейджърско съзнание е силно възприемчиво към „достоевщината“, както наричат страстното отдаване на страданието. Концепцията за „каещия се грешник“ и смирението като единствената възможност за спасение в последните времена; саморазрушителната страст и самобичуващата се греховност на Дмитрий Карамазов; себеотрицателната жертвоготовност в отдадената любов на Сонечка – живях всичко това. Бесовете на Достоевски ме държаха дълги години, през които открих и смазващата, и спасителната сила на православието. Истината е, че още не съм събрала смелост да го препрочета, този най-дълбок човешки психолог, макар и не най-умел писател – просто защото ме е страх да се изправя срещу старото си преживяване и разбиране на света от романите му.
„Нас, които ни няма“ – защо избрахте това заглавие?
В едно друго интервю бях казала, че нас във всеки следващ момент вече ни няма. Вече не сме ние и в същото време всичко, от което сме направени, е минало. Няма ги моите герои, които вече не са тийнейджъри или не са живи, няма го онова поколение, няма го аналоговия свят, няма го моя Бургас. Няма ни такива, каквито бяхме, когато обичахме на шестнайсет. Няма го изключителния начин, по който бяхме способни да обичаме. Смъртта е една от основните „наставници сурови“ в романа ми – защото ние сме смъртни дори, когато сме живи.
Книготерапия – вярвате ли в това?
Вярвам, че четящият човек е по-способен на емпатия, но вероятно и по-уязвим и с повече поводи да бъде нещастен. Едно е сигурно обаче – потъвайки в нови светове, той става по-малко самотен, по-споделен. Ако това е терапия – то, да. Няма ден, в който да не чета, за мен то е равносилно на дишането.
Споделяте, че винаги цените повече как се разказва, а не какво. Защо?
Защото всички истории вече са разказани, от Библията насам. Всички истории са архетипни. Не ме впечатляват романи, които разчитат на сложните сюжети, на ефектните обрати, на невероятните фабули, въпреки че, ако са добре написани, могат да бъдат увлекателни. „Увлекателността“ обаче не е особена литературна ценност за мен. Вълнува ме езика, образността, начина, по който диша един текст, така че да създава нови и нови смислови планове. Няма по-голямо предизвикателство от това да разкажеш една най-банална, житейска, битова история по начин, по който да придобие многоизмерност, универсалност, надвременност. Да стане библейска. Изненадващо, малко са авторите у нас, които мислят, че стилът е авторът, че писателите остават чрез своите изречения – повече, отколкото чрез историите си. Да, и двете са важни, но Краси Димовски е прав, че „да разказваш една гола история на лесно достъпен, рутинен, неутрален, практичен език “ е нещо, което скоро ще могат да правят машините. И че „стилът е спасението на литературата и от задаващия се изкуствен интелект“.
Как гледате на времето, в което живеем?
Като на минало. Като на спомен. Като на повод за носталгия след време. Но времето ме интересува не в социалните, политическите и историческите му маркери (които въпреки това отблизо следя), а като непрекъснато изплъзващ се от ръцете ни съсъд на общовалидни истини и истории. Такива, които ще се случват във всяко едно време. В „Нас, които ни няма“ пиша за т.нар. анемоя – носталгията по време, в което не си живял. Изпитвам я силно към миналото, което не е било мое, – миналото на близките ми, миналото на живелите в други векове наши предшественици – и затова съм по-скоро безчувствена към собственото си време.
Пишете ли нещо в момента? И ако да, бихте ли открехнали малко завесата за нас?
Да, работя по нов роман, въпреки че в момента съм прекъснала писането. Работното му заглавие е „Писмо до Йоав“. Както загатва то, това ще е история, която тръгва от Израел и стъпва на родна земя. И тук използвам прототипи, за които разчитам на съпруга си израелец, както и някои библейски митове, за да предам историята на един мъж и баща, който е изоставил семейството си и сега пише писмо до сина си. Мъж, който се е смятал за неспособен да страда от загубите.
Казвате, че героите сами се пишат. Как точно се случва това?
Случва се, когато не държим да планираме всичко в историята, нито си представяме предварително завършения характер на героите си и така не ограничаваме действията им, противоречията им, способността им да се отклонят от изкуствената си достоверност. Когато някой читател има проблем с даден герой, защото той не се вписва в някакви психологически рамки и стереотипни модели (например по които се очаква да се държи един мъж или един баща), аз продължавам да си мисля, че някъде сред 9-те милиарда по света този човек съществува точно такъв.
Кой е най-лошият и най-добрият писателски съвет, който сте получавали?
Най-добрият е да не споделяш ръкописа си с никого, преди сам да си го завършил до степента, в която вече е нужно да се намеси външното око – и то само и единствено на редактор, а не на приятели и роднини, дори не на литературни съмишленици. Както и да не разчиташ все пак докрай дори на редактора (а да свършиш максимално преди това сам работата си), защото съвестните редактори, които имат време и желание да се посветят изречение по изречение на текста ти и да го мислят в дълбочина, в сюжет и герои, днес са изключително малко. Най-лошият съвет пък е да планирам докрай историята и да не се отклонявам от замисленото.
Каква е мисията на съвременния човек?
Да опази емпатията си пред лицето на безумното човечество.
Вие сте майка. Трудна ли е за вас тази роля? И бракът често ли е личностно пропадане или е повече спасение?
Изключително трудна е. Няма съмнение, че има много моменти, в които се смятам за лоша майка, за провален родител. В които ми се иска да се събудя отново бременна и да направя всичко отново по съвсем различен начин. А и писателите често са допълнителни егоисти – при тях и истинското им дете, и текстовете им в някакъв момент придобиват еднаква стойност като техни творения. Нещо повече – понякога заради грижите по въображаемото дете страда истинското. Но бракът е моят пристан, и още повече рутината – тя е спасително убежище. Не се страхувам от нея, напротив, приветствам я, за да мога на воля да страдам, да греша и да бягам от нея в текстовете си.
