Нина Александрова
Тази есен известният писател и кинорежисьор Ферзан Йозпетек се завръща с романа „Като дъх“. Книгата е срягана като опияняващ трилър на чувствата заради обратите, които спират дъха. Сюжетът пренася читателите към края на шейсетте, а действието редува Рим с Истанбул.
Основната фабула стартира от една неделна утрин, когато Серджо и Джована очакват семейни приятели за обяд в уютния си апартамент в Рим. Малко преди появата на гостите на вратата им звъни непозната жена с необичайна молба. Преди много години тя е живяла в този дом и сега би искала да го разгледа за последно. Така започва една история, застрашаваща привидно спокойното и монотонно съществуване на Серджо и Джована, бележейки тях и приятелите им завинаги.
Изниква въпросът дали ако човек влезе в лабиринта на чувствата, ще успее да намери пътя обратно към себе си? Но за мен основен лайтмотив си остава скрит в думите от книгата: „Беше заради болката, мисля. Болката. Дума, която казва всичко, но не обяснява нищо. Забелязала ли си, че коренът на думата „болка“ на италиански, dolore, е същият като в думата „измама“, dolo? В страданието има двуличие, неяснота“.
Какво сме готови да жертваме, за да не се откажем от представата, която имаме за себе си? Колко струват дадените обещания? Що за предателство може да обрече две сестри на половинвековно мълчание? Отговорите на тези въпроси също идват от книгата. Елса Корти носи в чантата си куп непокътнати стари писма, които крият мрачна тайна. Младежите са озадачени – коя би могла да бъде тази грациозна възрастна жена, взираща се в открехнатия прозорец? Преди да узнаят историята й, Елса ще склопи очи завинаги. А после ще се появи сестра й, Аделе, и ще им разкаже въпросната история, която ще ги порази. Сцените от нейния разказ се редуват с писмата на Елса, така „Като дъх“ се превръща в задочен разговор между две жени и два града – Рим и Истанбул.
Някога Елса и Аделе били убедени, че са неразделни – като малки воини, участващи в тайна мисия. На десет и дванайсет години животът им се струвал игра. Приличали на близначки, ала няколко години по-късно личностите им разцъфтели. Елса се превърнала в идеалистка с хиляди идеи, в същото време – срамежлива и несигурна сред хора, а Аделе в самоуверена и дръзка млада жена, решена да извлече най-доброто от живота. 20-годишната Аделе вече била наясно кое може да промени съдбата на жената, да й донесе щастие или позор.
Колко вида любов има и защо понякога тя е „съвършеното престъпление“?
„Има любови, за които цял живот не е достатъчен, и други, които изгарят за една нощ. Не казвам, че първите са по-добри от вторите, това е само въпрос на краен срок. Ако не искаш да страдаш, трябва да различаваш на коя любов колко време да отделиш“.
От двойната изповед в книгата става ясно, че Елса и Аделе са обичали един мъж. Любовта им към Виторио ги разделя, а смъртта му, обратно на очакванията, ги тласка още по-надалече една от друга. Една тайна, която ще чака цели петдесет години, за да бъде изречена, издига помежду им непреодолима стена. Трудно е да се каже чие предателство е по-голямо. Аделе и Елса ще се опитат да продължат живота си, сякаш нищо не се е случило, но и двете таят страдание. Болката на Елса се излива в писмата й до Аделе през годините, а чувствата на Аделе, от друга страна, не й позволяват да прочете същите тези писма. Съдбоносната среща със страстта ги убеждава, че любовта е съвършеното престъпление – понякога те убива, друг път те прави по-силен, но във всеки случай представлява съвършено алиби за човешката лудост.
„Когато обичаш наистина, трябва да си готов на всичко. Да си подготвен за мълнии и бури. За дъжд и суша. Не можеш да знаеш докъде ще те отведе чувството, което те поглъща. Дори не можеш да различиш щастието от отчаянието, защото в любовта често едното прилича на другото“.
„Понякога животът сякаш изпитва наслада от това да ни ограбва от най-важните ни обещания – разсъждава Елса – Ала връщане няма, пулсът на дните е необратим, животът тече като дъх. От всеки следващ миг вътре в нас се отцежда носталгия по това, което сме могли да направим. И осъзнаване на реалността в какво сме се превърнали. Единственото, което ни остава, е да опитомим угризенията си, да се научим да разговаряме с призраците си. Сами да подхранваме надеждата, която ни крепи“.
„Едва ли би могла да си представиш, че сестра ти, срамежливото момиче, което на празненствата стоеше в ъгъла, докато ти бе постоянно канена да танцуваш, ще се превърне в кралицата на изискания елит на Истанбул? Изпитвам нежност към наивната мечтателка, която бях някога. Сега съм различна. Толкова много търсих мястото си в света, а то е било в мен, точно тук, където бие сърцето ми, където кръвта ми тече, където дишам, плача и се смея, докато оставам жива. Моята съдба съм аз самата“. Думите са подписани от Елса.
За автора
Ферзан Йозпетек е италиански режисьор с турски корени, роден през 1959 г. в Истанбул. Набира популярност като режисьор и автор на сценариите на филми като „Прозорецът отсреща” и „Последният харем”. „Истанбул червен” (2013) е неговият успешен литературен дебют. Книгата е сладостно-меланхолично обяснение в любов към родния му Истанбул, а едноименният филм, режисиран от самия Йозпетек, има множество отличия, включително награда „Синелибри“ за майсторска литературна адаптация на голям екран.
