Нина Александрова
От човека не зависи всичко и светът не ни е подвластен. Това е един от основните изводи, които могат да се направят след като затворим книгата на Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва“. Наричат творбата „роман от гласове“. И тя е точно това – всички онези, които не се чуха след трагедията в Украйна, но които я преживяха – някои за часове, други за дни, трети за години, четвърти и до днес.
На 26 април 1986 г. в 1 часа, 23 минути, 58 секунди серия от взривове разрушава реактора и зданието на ІV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата техногенна катастрофа на ХХ век. За малката Беларус (с население 10 млн. души) това е национално бедствие, макар че самите беларуси нямат нито една атомна централа. 23% от територията на страната е заразена с радионуклиди. За сравнение – в Украйна е заразена 4,8 на сто от територията, в Русия – 0,5 процента.
За всяка от книгите Светлана Алексиевич прави мащабно проучване. Тя е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това са й необходими 11 години, за да напише книгата си – тя вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г. „Аз съм свидетел на Чернобил… Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха толкова години от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността… На баналността на ужаса… Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света“, коментира писателката. А думите й светят.
Тази книга не е за Чернобил, а за света на Чернобил. За самото събитие вече са изписани хиляди страници и са снимани стотици хиляди метри кинолента. Светлана разказва историята на очевидците на трагедията през призмата на болката от едно загубено минало. Минало, което е обещавало щастие, което е било изпълнено с надежди. А изведнъж всичко рухва, бленуваното бъдеще изчезва. Остава скръбта. Ражда се чернобилският свят. Той не живее в 30-километровата зона, а в хората извън нея.
Първото интервю е с Людмила Игнатенко, жена на загиналия пожарникар Василий Игнатенко – един от първите, работили по избухналия реактор. Жена, загубила единствения мъж, когото е обичала, а след това и детето от него. Загубата не е мигновена, трае дълго време – в болницата, след това в друг град, а накрая в друг живот, който вече не е на Людмила, а на някой друг. Следват историите на възвръщенци по заразените територии, на ликвидатори, политици, журналисти, учени, съпруги, майки, деца. Стотици души, повече от 500 интервюта, в крайния вариант на книгата влизат малко над 100.
Аварията се сравнява с Втората световна война. Особено от по-възрастните, които са я преживели, защото и действията на военните напомнят на това. Те разчистват, нареждат, бързат да евакуират… Именно принудителната евакуация напомня на селяните около централата за времената, когато са бягали от германците. Те напускат. Някои бягат към гората да се скрият от униформените, защото не искат да изоставят родния си дом. Дърветата са поели най-много от радиацията, животните умират. Но къде е врагът? Няма го. Сега врагът е непознат, не го виждат. Радиацията не се вижда, няма мирис. Това е нов, непознат окупатор, за когото хората не са подготвени.
От книгата разбираме как децата в засегнатите райони нямат енергия. Те не играят, не се смеят, не лудуват, не бягат. Учителите се молят те да направят някоя пакост, но те не мислят за игра. От малки в главите им са най-различните диагнози на лекарите и мисълта за смъртта. Всички знаем за информационната завеса, за многото аборти от страх, че има радиация в неродените, за раковите заболявания, замърсената земя, децата с недъзи. Светът след Чернобил е всичко това.
Информационната завеса
Другият голям аспект на „Чернобилска молитва“ е противопоставянето „човек-система“. Чрез записите от своя магнетофон Светлана Алексиевич представя не само трагедии и съсипани животи, но по този начин тя се противопоставя на властта, която за да спаси реномето си, иска да погребе истината в оловни ковчези и да я полее с бетон. Истината обаче се оказва силна като радиацията, за която Съветският съюз мълчи.
Алексиевич, възпитавана в комунистическо семейство, показва какво е отношението й към системата, когато Лукашенко е избран на власт. Тя демонстративно напуска Беларус, но действията й не водят до нищо. Няколко години по-късно, след множество уговорки тя успява да се върне отново в страната, за да види, че няма какво да прави там. Литературата й, също както и през 80-те години, е крайно неприемлива. Така писателката трайно се разделя с родината, а когато получава наградата „Ришард Капушчински“, признава: „Опознавам все повече човека и да го обичам става по-трудно. Все по-често плача“.
Светлана Алексиевич е носителка на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Отличието се присъди на беларуската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е „да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове“.
Родена е през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск. След края на военната служба на бащата, семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.), работи като учител и журналист. Всяка нейна книга е резултат от мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, прегледани хиляди документи, посещения на терен. Наричат я „археоложка на комунизма“.
„Избрах жанра на човешките гласове“, пише тя на своя сайт. И продължава: „Дълго търсех жанра, който би отговарял на това, което виждам в света. Книгите си аз съзирам и чувам на улицата. И от прозореца. В тях реални хора разказват за големите събития на своето време – за войната, разрухата на социалистическата империя, за Чернобил. Ала историята, която пиша, не е гола история на факта, а история на чувствата. Можем да я наречем също пропусната история“.
