Нина Александрова
За книгата
Последната книга на световноизвестната турска писателка Елиф Шафак излезе у нас преди броени седмици, малко след световната си премиера. „Островът на изчезналите дървета“ ни пренася в Истанбул, където Шафак не е била от години. На страниците ще проследим тайната любов между Костас – кипърец от гръцки произход, и Дефне – кипърка от турски произход.
Шафак ни връща в 1974 г., когато на острова избухва война. Подобно и на други книги на турската писателка, парелелно се развиват няколко сюжетни линии. Втората е в Лондон, десетилетия по-късно, когато читателите се запознават с Ада – дъщерята на Дефне и Костас. И тук виждаме една различна Шафак, която разгръща темата за влиянието на наследените семейни травми, както и трагедията на хилядите, изчезнали заради войната в Кипър.
„Винаги съм вярвала в наследената болка“, споделя Елиф, както винаги, откровена докрай със себе си и с читателите си. Има неща, за които не можем да говорим в семействата си и те преминават от едно поколение към друго, без да се споменават. До какво води това обаче, особено в живота на мигрантите, Шафак ни дава отговори, не един и два.
За автора
Елиф Шафак е яростен застъпник на равенството и свободата на словото. От години нейните възгледи са в пълно противоречие с правителството на Реджеп Ердоган. Това е и причината тя да живее заедно със съпруга си и двете им деца в Лондон. Писателката признава, че отдавна е имала желание да пише по темата за разделението в Кипър, но тъй като определя темата като „рана, която все още е отворена“, дълго не се е престрашавала да го направи. Сега обаче намира начин да погледне отвъд конфликта и да го покаже по своя начин – с думи и истории.
Шафак е родена в Страсбург през 1971 г. Когато родителите й се разделят, тя се връща в Анкара с майка си, където е възпитавана предимно от баба си. За нея книгите и литературата винаги са били бягство – от скуката, от реалността, от болката. Когато застава пред белия лист, задължително си пуска силно музика в слушалките и често слуша една и съща песен. Това й помага да се концентрира: „Да! Тогава пиша най-добре. Не обичам тишината“.
