Нина Александрова
„В една гореща нощ на лятото на 1970 година, се обърнах настрани, погледнах лежащото до мен момиче и го попитах дали иска да се омъжи за мен.
– Ще поговорим за това утре – каза тя – Сега трябва да поспя.
На сутринта тя каза, че женитбата не е добра идея, дори напротив, много е лоша, но въпреки това тя е съгласна. Да, тя беше права, това беше лоша идея. Младата жена се казваше Табита Спрюс и още не беше завършила образованието си, а аз бях току-що завършил, но не можех да си намеря работа дори и като учител. Работех в една пералня и получавах толкова, колкото да не умра от глад. И двамата имахме студентски заеми и нямахме никакви спестявания. Имах единствено два чифта бельо, два чифта дънки, два чифта обувки и проблеми с пиенето. Определихме дата за сватбата: 2 януари 1971 година.
През есента с Таби се качихме на автобуса и отидохме до един известен бижутерски магазин в центъра на града. Помолихме да ни покажат най-евтината двойка венчални халки, която имат в магазина. С прекрасна професионална усмивка, в която нямаше и капка милост към нас, продавачът ни показа един чифт тънки златни халки, струващи 15 долара. Извадих портфейла си, който тогава държах завързан с велосипедна верига за колана на дънките и ги платих. Две венчални халки за 15 долара общо. В автобуса на път за вкъщи намеквайки за качеството на златото на халките казах:
– Сигурен съм, че тези халки няколко дни след сватбата ще започнат да оставят зелени следи по пръстите ни.
Таби, която винаги имаше какво да каже, отговори:
– Надявам се, да ги носим достатъчно дълго, за да разберем това.
След два месеца и половина дойде времето да сложим един на друг тези брачни халки, които бяхме прибрали в едно чекмедже. Костюмът, който бях облякъл ми беше голям, беше на брата на Таби. А бъдещата ми жена беше облечена в рокля, която беше сватбената рокля на една нейна приятелка. Беше прекрасна и уплашена до смърт. След церемонията отидохме с наши приятели на сватбен прием (сандвичи с риба тон и сода), с моята кола, стар очукан „Буик“, на който едвам се превключваха скоростите. Карах и през цялото време с палеца си докосвах венчалната си халка на безименния ми пръст.
Няколко години след това – четири или пет – когато Таби миеше чиниите, нейната халка се измъкна от пръста й и изчезна в канала. Разглобих сифона на мивката, но от пръстена нямаше и следа. Беше безвъзвратно загубен. Тогава вече можех да ѝ купя нова, много по-красива и скъпа халка, но тя се обливаше в сълзи заради загубата на първия си истински пръстен. Халката не струваше и осем долара, но за нея беше безценна.
Животът се отнесе добре към мен и моята кариера. Написах много бестселъри и спечелих милиони долари. Но през годините нито веднъж не съм свалил от ръката си тази евтина халка, от деня, в който моята жена с треперещи от вълнение устни и пръсти, и блестящи очи я сложи на ръката ми. Знам, че това прилича на сладникава любовна история, но в живота това често се случва. Халката ми напомня за това, как живеехме тогава, за миниатюрната ни квартира, вечно развалената печка, шумният хладилник, скърцащите дъски на пода, студът през зимата и уличният шум през нощта…
Халката ме кара да се замисля за бъдещето, да помня какво имахме и какво нямахме в миналото, да си спомням какви прекрасни хлапета бяхме някога. Халката не ми позволява да забравя, че цената на една вещ и нейната стойност не са непременно едно и също нещо.
Оттогава минаха повече от 50 години, но зелена следа все още няма“.
Думите са на Стивън Кинг. А Табита Спрюс, или Таби, е съпругата му, с която вече повече от 50 години са заедно, имат и 3 деца. Тя също е писателка и пише под името Табита Кинг. Биографичната книга „Неспокойно сърце: Животът и времето на Стивън Кинг“ на Лиза Рогак разказва за това какво се крие зад големия талант.
Детство, преминало в разбито семейство и оскъдица, ранен брак, финансови затруднения, пристрастеност към алкохола… Всичко това едва ли предвещава бляскавата литературна кариера на един от най-плодовитите и търсени съвременни писатели. Ала строгата самодисциплина и неспирният поток от оригинални хрумвания и идеи все пак извеждат Стивън Кинг на звездния път към успеха и парите.
Шумната слава и извънмерното богатство не успяват да го разглезят и да го отклонят от максимата, която продължава упорито да следва: „Чети и пиши между четири и шест часа всеки ден. Ако не си в състояние да намериш време, не можеш да очакваш да станеш добър писател.“ И резултатът е впечатляващ – стотици милиони продадени книги, номинации за „Оскар“ за „Най-добър филм“ по негови творби, безчет почитатели. Макар произведенията му да са мрачни и тревожни, според критиците и феновете той се родее по-скоро с Марк Твен, отколкото с Х. Ф. Лъвкрафт.
Лиза Рогак, чиито биографии неизменно влизат в класациите за бестселъри, разкрива – без премълчаване и завоалиране – характера, духовния облик и страховете на човека, който стои зад стряскащите романи на ужаса, превърнали се в част от историята на световната поп култура.
Всъщност книгата разкрива немалко неща, които не знаем за Стивън Кинг. В ранните му стъпки в писането го насърчава майка му, която след като бащата на Стивън ги напуска, едва издържа семейството. Но въпреки това тя му казва да пише и за всеки разказ му дава по някой долар. Редица издания отказват разказите му, съветват го да се откаже от писането, Стивън Кинг има десетки откази от издателства. Но не спира да пише. Не се отказва. Световна слава му носи книгата „Кери“, която той изхвърля в кофата за боклук. Оттам романа изважда жена му Таби, дава го на издателство и….парите и славата не закъсняват.
Писателят е убеден, че не може да твори, ако не пие и не се дрогира. Смъртта на майка му, починала от рак през 1973 г., го хвърля в дълбока депресия, която продължава повече от десетилетие. Жена му често го намира сутрин припаднал в кабинета, с тампони в носа, напоени с кръв след прекаляване с кокаин. Когато той не може да намери скрития от Табита алкохол, пие вода за уста, защото съдържа алкохол. Започва да развива фобии – към змии, плъхове, летящи насекоми, малки пространства, от числото 13, а по-късно към болести и безпомощност. Решава, че не иска повече деца и след раждането на третото – Оуен, през 1979 г. си прави вазектомия. Операцията едва не му коства живота, защото след нея получава силен кръвоизлив.Табита му поставя ултиматум и за първи път го заплашва, че ще го напусне, ако не спре алкохола и наркотиците. В края на 80-те години писателят остава пороците зад гърба си.
През 1999 г. оживява по чудо, след като микробус го блъска, докато той се разхожда и чете. Налага му се да претърпи пет операции в рамките на десет дни и да лежи повече от месец в болница. Лекарите успяват да спасят краката му, след като първоначално мислят за ампутация. 43-годишният шофьор, причинил инцидента, е самотник с няколко присъди, живеещ с кучетата си. Той се самоубива в затвора година след катастрофата с личния си пистолет.
И трите деца на Кинг пишат. Днес двамата му синове са издавани зад Океана писатели. Джоузеф използва псевдонима Джо Хил. Единият от внуците му, а те са четири, вече пише страшни разкази като дядо си, макар да е само на 11 години.
През октомври 2019 г. Стивън Кинг оповести, че смята да превърне едната от трите си къщи – тази в Бангор, щата Мейн, в музей. Излезлият като от филм на ужасите червен дом с две кули и черна метална ограда, украсена с прилепи и дракони, е вдъхновил не едно произведение на Кинг. Поклонници на хорър литературата и научната фантастика постоянно обсаждат къщата на писателя, което го кара да вземе решение да й даде нов живот.
Благотворителността не е чужда на Кинг и съпругата му, които никога не забравят миналото, прекарано в бедност. Те даряват големи суми за литературни проекти в Мейн, подпомагат плувния отбор на щатския университет, с което спасяват програмата от изчезване, правят дарения на младежки и женски организации, всяка година отпускат стипендии за гимназисти и студенти.
