Нина Александрова
През 2014 г. Колсън Уайтхед се натъква за пръв път в медиите на зловещата история, която ще се превърне в неговия роман-портрет на системата от поправителни училища в Америка. Прототип на измислената академия „Никел“ е реално съществувалото между 1900 и 2011 г. в щата Флорида училище за момчета „Дозиър“, изродило се от възможност за реабилитация на проблемни младежи в сцена на дългогодишни злоупотреби, изнасилвания и физически жестокости, много от които завършват със смъртта на възпитаниците, заравяни в анонимни гробове зад училището.
Именно тяхното откритие дава най-после заслужена гласност на историите, които бивши ученици от години са споделяли без никакъв ефект. Във версията на Уайтхед на такова зловещо анонимно гробище се натъкват студенти по археология. Писателят построява романа, чието действие се развива през 60-те години, върху личната история на едно от момчетата – чернокожия Елуд Къртис. Той е интелигентно, ученолюбиво и амбициозно момче – едно от малцината на онова място, които имат дом, работят, за да пестят за колеж, и винаги са били пример за разумно поведение. Ето защо попадането му в „Никел“ – по нелепа случайност и без никаква вина, е още по-трагично.
На фона на другите възпитаници – много от които неграмотни, бездомни и с редовни престъпни прояви – неговото присъствие там придобива тихия ореол на мъченичество. Изпитание, от което той вярва, че може да се избави посредством доброто си поведение и следването на идеали, с които е захранен от своя кумир Мартин Лутър Кинг.
Логиката на подобни „фабрики за болка“, както ги нарича Уайтхед, е напълно обърната: проявите на морал и човешко съпричастие се наказват, на интелектуалните постижения се гледа с безразличие, невидимостта се оказва ценност. Както открива самият Елуд, светът в „Никел“ е обърнат с хастара навън, защото „тук всички брутални престъпници бяха в персонала“ – и затова стратегията му „да прави онова, което правеше открай време: да постъпва, както е редно“ се оказва обречена.
Най-големият проблем обаче остава невидимостта на това място, неговата „заровеност“ в общественото колективно съзнание – „Никел“ се оказва „просто поредното място; но щом имаше едно, значи имаше стотици, стотици Никели и Бели домове, пръснати из цялата страна като фабрики за болка. Сега му хрумна нова хипотеза: жестокостта в „Никел“ не се подчиняваше на осмислена система, водеше се от чиста, произволна ненавист, която нямаше нищо общо с човека, срещу когото е насочена. Въображението му подхвана тема от часовете по физика в десети клас: перпетуум мобиле за нещастие, машина, която работеше сама, без човешка намеса. Също и Архимед (една от първите му находки в енциклопедията): насилието е единственият лост, достатъчно голям, че да помести света“.
В „Никел“ кодът на робското потисничество и експлоатация е запазен – белите и черните възпитаници са отделени в различни сгради и макар да са обединени пред насилието, отношението към тях все пак е различно. Дажбите от провизии за чернокожите момчета се продават на бели заведения и магазини, а самите те се използват за безплатен труд из белите домакинства в района. Така индиректно всеки бял се превръща в поддръжник на системата, която позволява училища като „Никел“ да съществуват. Неслучайно помещението за изтезания носи името (както и при прототипа) „Белият дом“, а камшикът – „Черната красавица“.
Книгата е колкото за едно „неизброимо братство от счупени момчета“, толкова и индиректно за разрастващото се движение за граждански права в САЩ: „Светът продължаваше с указанията: не обичай, защото обичаните ще изчезнат, не вярвай, защото ще те предадат, не се изправяй, защото ще те стъпчат в прахта. Той обаче упорито чуваше по-висшите повели: обичай и обичта ще ти се върне, вярвай в правилния път и той ще те доведе до свобода, бори се и нещата ще се променят“.
