Нина Александрова
За „На жените с обич“, най-новата книга на Исабел Алиенде, може да се каже, че е автобиографична. Стъпила е здраво върху женската устойчивост и непримиримост, на творчеството, което тласка историята напред. Както казва самата Исабел Алиенде, това е „книга за нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици“.
„Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради кризата с коронавируса…“, започва Алиенде, както всяка книга – леко, неусетно, с финес. И започва да размишлява – за мястото и ролята на жените в обществото, за дълголетните им борби за равноправие и справедливост, споделя женския си възглед за феминистката революция, „може би най-важната, най-дълбоката в историята на човечеството“. И всъщност признава, че нейният успех се дължи на факта, че прохожда в писателска ера, когато жените започват да четат, а издателствата ги възприемат като нова аудитория, която ще купува тепърва много книги, тоест, като нов търговски сегмент.
Малко предистория
Исабел Алиенде започва литературната си кариера случайно. Известността й носи величествената семейна фреска „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Следват близо 60 милиона реализирани копия от произведения, преведени на 35 езика. Темите, които най-често разглежда са любовта, войната, бремето на спомените и самотата, женската участ, страховете, които съпровождат човешкия живот. Причиславят я към представители на магическия реализъм.
Бунтът срещу мъжката власт
„Бях феминистка още в детската градина, преди понятието да стане известно в моето семейство. Родена съм през 1942 г., така че говорим за дълбоката древност. Мисля, че бунтът ми срещу мъжката власт бе предизвикан от положението на Панчита, моята майка, която е била изоставена от мъжа си в Перу с две малки деца плюс новородено пеленаче на ръце. Това принудило Панчита да потърси подслон в дома на родителите си в Чили, където аз прекарах първите години от моето детство“ – думи на Алиенде, които дават яснота.
За детството и страховете. За нещастното дете, което пише и до днес
Алиенде е откровена за живота си: „Радостта и светлината в къщата се изпариха с преждевременната кончина на баба. Помня детството си като епоха на страхове и мрак. От какво се страхувах? Да не умре мама и да се озовем в сиропиталище, да не ме отвлекат циганите, да не зърна дявола в огледалата… има ли смисъл да продължавам? Но съм благодарна на това нещастно детство, защото ми осигури материал за писане. Не знам как се оправят писателите, прекарали радостно детство в нормален дом“.
Исабел признава, че още в най-ранна възраст осъзнала, че майка й е в неравностойно положение в сравнение с мъжете в семейството. Била омъжена против волята на родителите си – несполучливо, както те я предупреждавали, анулирала брака си впоследствие – единствен възможен изход в тази страна, където разводът бе легализиран едва през 2004 година. Не била подготвена да работи, не разполагала с пари и свобода и била мишена на злите езици, понеже освен разделена с мъжа си, била „млада, красива и кокетна“.
Майка й я води по лекари, никой не разбира бунта на Исабел
„Негодуванието ми срещу мачизма се зароди през онези детски години, като виждах, че майка ми и прислужниците в къщата са покорни жертви, лишени от средства и право на глас, първата, защото се бе опълчила на условностите, а другите – защото бяха бедни. По онова време, разбира се, аз нямах ни най-малка представа за какво става дума, обяснението успях да си съставя след петдесет години терапия, но макар и несъзнателно, усещането за излъгани надежди беше толкова силно, че ме беляза завинаги с натрапчив стремеж към справедливост и дълбоко отрицание на мачизма. Тази ненавист беше аномалия в моето семейство, което се смяташе за интелектуално и напредничаво, но според днешните разбирания си беше направо от палеолита. Панчита обиколи доста лекари, за да разбере какво ми има, от колики ли страда дъщеря й, тения ли има…“, разказва писателката, а читателят има чувството, че е в стаята, до него, толкова те увличат думите й.
Алиенде не спира: „Моята упоритост и вироглав характер, които при братята ми се приемаха като природно мъжко качество, при мен се смяташе за патология. Не е ли почти винаги така? Момичетата нямат право да се ядосват и да тропат с крак. Имаше психолози в Чили, включително и детски може би, но в онези времена, подвластни на табута, към това средство се прибягваше само при неизлечимо луди, но в моето семейство дори в такива случаи не го правеха. Нашите откачалки си ги търпяхме в тесен кръг и толкова! Майка ми ме умоляваше да бъда по-дискретна“.
Гонят я от колежа
Алиенде признава, че майка й имала право да се тревожи. „На шест години вече ме бяха изгонили от колежа на германските монахини за неподчинение, като прелюдия към бъдещия ми жизнен път. Според мен истинската причина бе, че Панчита по закон беше самотна майка на три деца. Фактът не би трябвало да скандализира монахините, защото повечето деца в Чили се раждат извън брака, но това не се отнасяше за социалната класа, към която принадлежаха възпитаничките на онзи колеж“, не спестява нищо авторката.
50 години терапия
Признанията не спират дотук, продължават: „Друго нещо, което научих след петдесет години терапия, е, че вероятно липсата на баща в детството също е допринесла за моето бунтарство. Много време мина, докато приема чичо Рамон, както винаги съм наричала мъжа, с когото Панчита се събра, когато бях около единайсетгодишна, и проумея, че по-добър баща от него не бих могла да имам. Разбрах го, когато се роди дъщеря ми Паула и той направо се влюби в нея (чувството беше взаимно), и за пръв път съзрях нежната, сантиментална и игрива страна на пастрока, с когото воювах. През цялото си юношество го ненавиждах и отказвах да му се подчинявам, но той изобщо не забелязваше това, защото беше непоправим оптимист. Според него аз винаги съм била образцова дъщеря. Чичо Рамон имаше толкова лоша памет за всичко лошо, че на стари години ме наричаше Анхèлика – това е второто ми име – и ми казваше да спя на една страна, за да не си смачкам крилата. Повтаряше го до края на дните си, когато деменцията и умората от живота го бяха превърнали в сянка на човека, който беше“.
Рамон, пастрокът на Исабел Алиенде, напуска съпругата и четирите си деца и така и не получава анулирането на брака, което щеше да му позволи да узакони връзката с майка й. Това обаче не им пречи да останат заедно седемдесет години, в началото сред скандали и одумки, но по-късно вече малко хора критикуват техния съюз.
„Панчита ненавиждаше недостатъците на своя спътник толкова, колкото обичаше и се възхищаваше на неговите качества. Прие ролята на покорна и понякога бясна съпруга, защото се чувстваше неспособна да отгледа сама децата си. Издръжката и закрилата имаха своята цена“, признава обаче Алиенде.
И още избрани моменти от книгата:
„Не е въпрос да отвърнеш на разрухата с разруха, а да я предотвратиш“.
„Човек всичко може да постигне елегантно и без много шум, казваше майка ми. Но безшумен феминизъм няма, както щяхме да установим по-късно“.
„Жените сме единственото възможно спасение за другата половина от човечеството. Нашата мисия е да храним, разрушението е мъжка работа“.
„Много ми помага фактът, че до себе си имам влюбен мъж, който ме гледа със сърцето“.
„Еманципацията не е несъвместима с женствеността, по-скоро вярвам, че се допълват. Един свободен дух може да бъде секси, зависи от гледната точка“.
„…животът ни става по-лесен, щом минем менопаузата и престанем да се грижим за децата, стига да успеем да сведем до минимум очакванията си, да загърбим завистта и да се отдадем на спокойната увереност, че на никого, освен на най-близките, не му пука какво правим и какви сме. Край на претенции, преструвки, вайкане и самобичуване за глупости. Човек трябва много да обича себе си, но и околните, без да мери колко обич получава в замяна“.
„…ние жените искаме преди всичко любов. В мозъка ни има нещо особено, някакъв вид тумор, който ни тласка към любовта. Не можем да живеем без любов. От любов търпим децата и мъжете си. Всеотдайността ни се превръща във вид слугинаж. Забелязали ли сте, че индивидуализмът и егоизмът се считат за положителни черти при мъжете и за недостатъци при жените? Ние често отлагаме всичко заради деца, приятели, родители… Подчиняваме се и се жертваме от любов, като приемаме това за връх на благородството“.
„Не смея да критикувам обсебващата майчина любов, защото това сигурно е единствената причина за оцеляването на всички живи същества, от прилепите до технократите“.
