Нина Александрова
„Дамски гамбит на Уолтър Тевис разказва историята на Елизабет Хармън, момиче-чудо, което успява да победи на шах най-добрите гросмайстори от цял свят. По книгата има и сериал на Netflix в 7 серии, главната роля е изиграна от една от най-обещаващите млади актриси в Холивуд – 24-годишната Аня Тейлър-Джой. Проектът незабавно се превърна в един от най-гледаните и обсъждани и получи възторжени отзиви както от критиците, така и от зрителите.
Книгата е написана през 1983 г. и донякъде отразява личната история на автора, който сам е бил шахматист. Един ден в мазето на детския приют Бет случайно попада на чистача господин Шайбел, който играе шах сам. Малката Елизабет моментално е запленена, почти хипнотизирана от играта. Уменията ѝ на дъската се развиват светкавично. Древната игра се оказва страстта на живота ѝ. На 12 години тя бива осиновена от семейство, което обаче се разпада бързо, и момичето отново остава само с майка си.
Шахматната кариера на младата госпожица Хармън се развива шеметно, както и зависимостта ѝ към успокоителните и алкохола. В борбата си за оцеляване и щастие, в търсенето на място под слънцето, Бет се бори най-вече с вътрешните си демони. Книгата е едновременно потискащо и вдъхновяващо пътешествие, което се поема на един дъх. Ангажиращ и много динамичен, този завладяващ роман за шах, пристрастяване и нотка феминизъм е толкова силно удовлетворяващ, колкото и мат в четири хода.
Шахът има своето място в романа, но то в никакъв случай не е централно. Всеки, който някога се е чувствал изгубен, отхвърлен или подценен, докато подхранва ожесточена, мълчалива надежда за спасение, ще хареса тази книга. Въпреки това шахматни сцени не липсват, подобно на сценария на минисериала.
Планирано е романът да бъде филмиран почти веднага след публикуването му през 1983 година, но скоро след това Уолтър Тевис починал и възникнали проблеми с правата върху книгата. През 2000-те адаптацията на романа е обсъждана отново и Хийт Леджър е бил готов да режисира филма. Актьорът се заинтересувал много от тази история, защото и той, като главната героиня, бил пристрастен към опиати и искал да разгърне темата, използвайки своя опит. Трагичната смърт на Леджър обаче съсипва всички планове. Интересът към проекта се събужда отново 12 години по-късно. Режисиран е от успешния сценарист Скот Франк, който решава да заснеме не филм, а сериал, като по този начин разширява разказа. Играейки умело със сценария и улавяйки публиката от първите кадри, Франк превръща тази история в драма и психологически трилър.
Въпреки че Бет Хармън е измислен герой, съществува поразителни прилики с истинското шахматно чудо Боби Фишер. Той също е влязъл внезапно в шахматния свят през 60-те години, мразел е баща си, изкарвал е прехраната си с игра на шах още от детството си и печели шампионата на САЩ на 14-годишна възраст. В допълнение, Фишер, подобно на Хармън в сериала, учи руски, за да се справи със съветските гросмайстори. По ирония на съдбата обаче Боби е бил доста пренебрежително настроен към шахматистките, твърдейки, че жените не са толкова способни в тази игра. За да придаде на сериала максимална достоверност, режисьорът наема за консултанти един от най-опитните треньори по шах, Брус Пандолфини, както и 13-ия световен шампион по шахмат Гари Каспаров. В резултат на това всички актьори на екрана играят истински и техните ходове и игри изглеждат много убедителни. Нещо повече, последната игра на Елизабет с Боргов е частично копирана от истинска игра през 1993 г., когато Василий Иванчук и Патрик Улф се срещат на масата. Така че не е изненада, че сериалът беше добре приет в шахматния свят, което е голяма рядкост. Дори Международната федерация по шах туитва „Страхотна игра, Netflix“. Разбира се, не може да не отбележим брилянтната работа на Ани Тейлър-Джой в сериала, която успя да предаде цялата гама от чувства на своята героиня с помощта на минимални актьорски техники. Понякога изглежда, че актрисата играе само с очите си, а публиката усеща цялото напрежение, което се случва в кадъра.
Вероятно няма много писатели, които са се занимавали с темата за шаха в работата си. Един от най-известните е, разбира се, Владимир Набоков. Дори тези, които са далеч от света на шаха, сигурно са прочели романа му „Защита Лужин“. Основният му герой е аутист и доста недружелюбно момче, което играе шах гениално. Той пътува из различни градове, за да участва в турнири, придружен от съмнителния си настойник. Паралелите с поредицата са съвсем очевидни, но „Дамски гамбит“ се различава от „Защита Лужин“ с щастлив край. Друга препратка към романа са измислените шахматни игри, които Бет играе на тавана в съзнанието си, като си представя, че сенките на дърветата са фигурите на дъската. Героят на Набоков също вижда шахматни дъски навсякъде – дори в самия край в горящите прозорци на къщата отсреща.
„Дамски гамбит“ засяга и темата за израстването и позиционирането ни в света. На пръв поглед може да изглежда, че наборът от теми, повдигнати в книгата, е доста стандартен – трудно детство, проблемите на сираците, борба с всякакви зависимости, феминизъм и снизходително отношение към жените в мъжкия шахматен свят. Авторът обаче представя всички тези идеи много деликатно. Книгата, както и сериалът, трудно може да бъдат упрекнати в морализаторство – публиката просто наблюдава живота на Бет и всички важни етапи в него – загубата на близките, търсенето на приятели, първата любов, всички победи и поражения. В същото време на преден план излизат не конфликтите на главната героиня с външния свят, а търсенето на нейното място в него.
По време на решителния мач между Бет и съветския гросмайстор Боргов четем фразата „Пешката става царица“. Защото не е ли светът шахматна дъска и не трябва ли да играем достойно?
