in

„Непознатата дъщеря“ – какви сме били, какви сме и какви сме имали шанс да бъдем

„Непознатата дъщеря“ рисува психологически портрет на една съвременна жена. Фино се анализира и с любов към героите трудната и противоречива женска участ. Леда е преподавателка в университета във Флоренция. След като двете ѝ дъщери заминават при баща си в Канада, тя остава сама и решава да си даде няколко седмици почивка. Отива на море, където се сближава с потиснатата неаполитанка Нина и дъщеричката ѝ Елена. В един момент Леда спонтанно открадва куклата на детето – на пръв поглед необясним жест, който ще я върне в миналото, когато в стремежа си към свобода е изоставила малките си дъщери. Животът ще спре на пауза…

За пореден път Феранте разгръща темата за майчинството, за неудържимата жажда за самостоятелност, за творчеството, често несъвместимо с грижата за децата. Отново виждаме Неапол, но този пък като далечен отглас от миналото, леко нюансиран. Неапол като неравен старт в живота, който те обрича на диалект и нискообразовани роднини. Неапол, който те привлича и отблъсква, който те създава и формира. Всъщност Феранте сблъсква минало и настояще, за да разберем каква е била главната героиня, каква е и каква е имала шанс да бъде. И защо понякога прошката, която търсим от другите, може да си я дадем само ние самите.

Или една история за жени, дъщери и майки:

„Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живееше и работеше от години, открих изненадана и смутена, че не изпитвах никаква болка, а се чувствах лека, сякаш едва в онзи момент окончателно ги бях довела на белия свят. За първи път от почти двайсет и пет години не усетих тревогата, че трябва да се грижа за тях. Къщата остана подредена, все едно никой не живееше в нея, падна от плещите ми товарът на пазаруването и прането, жената, която от години ми помагаше в домакинството, си намери по-доходоносна работа, а аз не почувствах нуждата да ѝ намеря заместница. Единственият ангажимент, който се отнасяше до момичетата, бе да им се обаждам по веднъж на ден, за да разбера как са, какво правят. По телефона те се изразяваха така, сякаш вече са намерили самостоятелно жилище: в действителност все още живееха с баща си, но свикнали да ни държат разделени дори в думите си, ми говореха така, все едно той не съществуваше. Когато ги питах как върви животът им, отговаряха или по весело бегъл начин, или с лошо настроение, пълно с паузи на отегчение, или използвайки неестествения тон, който възприемаха, когато се намираха в компанията на приятели. Те също ме търсеха често, най-вече Бианка, която имаше с мен по-властни, взискателни взаимоотношения, но само за да разбере дали сините обувки си отиват с оранжева пола, дали мога да намеря някакви бележки, които е оставила в книга, и да ѝ ги изпратя спешно, дали съм все така на разположение да ги оставя да ме използват като отдушник за гнева и нещастието си, независимо от различните континенти и безкрайното небе, което ни делеше. Телефонните разговори бяха почти винаги бързи, понякога изглеждаха престорени, като на кино.

Правех онова, което искаха от мен, реагирах според очакванията им. Но тъй като разстоянието ме поставяше във физическата невъзможност да се намеся директно в тяхното съществувание, изпълняването на желанията или капризите им се превърна в съвкупност от редки и безотговорни действия: всяко искане ми се струваше лесно изпълнимо, всяко поръчение, което ги засягаше – навик, породен от обич. Чувствах се чудодейно освободена, сякаш вече не ми тежеше някаква трудна творба, която най-после съм завършила.

Започнах да работя без неотложността на техните графици и техните нужди. Нощем проверявах дипломните работи на студентите, докато слушах музика, спях много следобед с восъчни тапи в ушите, хранех се веднъж дневно и винаги в едно ресторантче наблизо. Промених се бързо – както в навиците и настроенията, така и във външния си вид. Прекалено глупавите и твърде интелигентните студенти в университета престанаха да ме дразнят. Един колега, с когото се виждах от години и с когото понякога си лягах, една вечер ми каза смутено, че съм станала по-малко разсеяна, по-щедра. За няколко месеца си възвърнах слабото тяло, което имах като млада, и изпитах усещане за кротка сила, стори ми се, че мислите ми са се върнали към нормалната си скорост. Една вечер се погледнах в огледалото. Бях на четиресет и седем години, след четири месеца щях да навърша четиресет и осем, но видях, че някаква магия беше изтрила доста години от мен. Не знам дали това ми хареса, но със сигурност ме изненада“.

За автора:

Световната си популярност Елена Феранте дължи на неаполитанската тетралогия, започнала с романа „Гениалната приятелка“ – проникновен епос за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през втората половина на миналия век. У нас обаче италианската писателка, бранеща ревностно своята анонимност, е позната още от 2009 г., когато излезе романът ѝ „Дни на самота“.  „Тягостна любов“, „Дни на самота“ и „Непознатата дъщеря“ оформят своеобразна поредица от трилъри на съзнанието, в които семейните взаимоотношения са издълбани болезнено реалистично и дистанцирано, със сурова страст.

Неотдавна излезе екранизацията на романа „Непознатата дъщеря“ под заглавие The Lost Daughter. Режисьор на филма, който беше сред фаворитите в състезанието за „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция и спечели наградата за най-добър сценарий, е Маги Джиленхол. Главната роля се изпълнява от Оливия Колман.

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Бьоф Строганов с гъби и паста

6 неща, които трябва да знаете преди да си поставите ботокс