„Малък живот“ – история за сексуалното насилие върху деца и самонараняването

„Малък живот“ е трудна книга. Безпощадна, брутална в описанието на всички видове насилие върху дете. Някои от сцените са толкова сгъстени емоционално, толкова интензивни и инвазивни, с реализъм, който пречупва на две и приковава фокуса за часове наред. Неслучайно книгата, излязла у нас през 2018 година, вече има второ издание. Страниците разказват за властта на миналото, за силата и безсилието на приятелството, за болката и страданието, за правото ни да обичаме и да мечтаем, за това колко прекрасен – въпреки всичко – е животът.

Авторката Ханя Янагихара прави истинска сензация, нарежда се сред финалистите за такива престижни отличия като „Ман – Букър“ и Националната литературна награда на САЩ, поражда възторг и негодувание, отприщва разпалени спорове на какво всъщност е посветен романът – на неизличимите детски травми, които предопределят съдбата ни, на възмъжаването на четирима приятели – архитект, художник, актьор и юрист, на приятелството като единствения сигурен спасителен пояс в дните ни. На тънката, често размита граница между любов и дружба, на различната сексуална ориентация и живота без секс, на това, че всеки заслужава любов и състрадание, на склонността да оправдаваме онова, което не можем да променим, колкото и пагубно да е то за нас, на насилието, каквото е имало, има и ще има и за което, ако не друго, поне трябва да говорим на висок глас.

Определено книгата е емоционална, интелектуална, но четивна, разнопосочна като теми, но и свръхконцентирана като послания. За мен основна тема е сексуалното и физическо, емоционално и психическо насилие върху деца. Описано е детайлно – как се случва, защо, как реагират възрастните, как потъват децата в бездната, как живеят с нея и след нея, къде е смисълът, защо самонараняването е изход и спасение. Защо е крещяща нуждата от човечност?!

За автора

Хана Янагихара е постигнала изумителна психологическа дълбочина. Образите на Уилем и Джуд са разнищени до краен предел. Когато като дете нямаш избор, всичко ли е обречено предварително? Авторката е убедена, че това е така. Липсват съпротивителни сили, съществуват само демоните от миналото. Интересен е изборът на писателката да не разкрива в коя историческа епоха се развива действието. В свои интервюта тя споделя, че умишлено е избрала да използва фантастичния елемент, напомнящ приказките – сюжетът не е поставен във времеви рамки, женски персонажи почти няма, всички главни герои са богати и преуспели.

В почти във всяко свое интервю тя споделя за споровете си с редактора на книгата, който е бил на мнение, че читателите няма да понесат толкова болка и насилие и е настоявал те да се преработят. Янагихара обаче е била категорична, че нито една сцена няма да се променя или съкращава. По време на свое гостуване в Обществената библиотека на Лос Анджелис тя казва, че според нея ролята на писателя не е да се грижи за читателя – да се съобразаява колко може да издръжи, дали му е твърде тежко или натоварващо. Отговорността му стига дотам да изгради логичен, завършен образ и история.

Ханя Янагихара е лаконична, когато говори за личния си живот. Макар да коментира избора си на тема, не потвърждава дали е преживяла насилие. Разкрива, че като писателка се интересува от последствията, които издевателствата над момчетата носят след себе си. Тя ги разграничава от тези над жените, защото мъжете са възпитавани да бъдат силни и това се очаква от тях. Търсенето на помощ или дори споделянето често се възприемат за слабост. Именно тези стереотипи биха могли да поставят мъжете в ролята на жертви. А жертвите, на свой ред, нерядко се превръщат в насилници. Ето до какъв порочен цикъл може да доведе вкарването на момичетата и момчетата в определени роли.